И всички стискаха ръцете на пан Лонгинус, а той стоеше с наведени очи, светнал, мил — засрамен като булка на сватбата си, и казваше, сякаш за да се оправдае:
— Наредили се бяха добре…
После опитваха меча, но понеже той беше останал от кръстоносците, двурък тежък меч, никой не можеше да го движи свободно, без да се изключи дори свещеник Жабковски, при все че той чупеше подковите като тръстики.
Около шатъра ставаше все по-шумно, а пан Заглоба, Скшетуски и Володийовски посрещаха гостите и ги гощаваха с приказки, защото нямаше с какво друго — нали в стана вече почти дояждаха последните сухари, а месо отдавна не се даваше освен конско пушено. Но духът заместваше яденето и пиенето. Към края, когато другите бяха вече започнали да се разотиват, дойде пан Марек Собески, красниставски староста, с поручика си Стемповски. Пан Лонгинус изтича да го посрещне, а той го поздрави любезно и каза:
— Значи у ваша милост днес е празник!
— Разбира се, че е празник — отвърна Заглоба, — защото нашият приятел изпълни обета си.
— Хвала на Господа Бога! — отвърна старостата. — Значи скоро, брате, ще ви поздравим като младоженец. А имате ли си вече някоя набелязана?
Пан Подбипента се смути силно и се изчерви чак до ушите, а старостата продължи:
— По смущението заключавам, че имате. Ваш свещен дълг е да помните, че такъв род не бива да загине. Дай Боже винаги да се раждат такива воини, каквито сте вие четиримата, ваша милост панове.
След тия думи той стисна поред ръцете на пан Лонгинус, Скшетуски, Заглоба и на малкия рицар, а те се зарадваха в себе си, че слушат похвали от такава уста, защото пан красноставският староста беше олицетворение на храброст, чест и на всички рицарски добродетели. Той беше въплътен Марс; всички Божии дарове се бяха излели в изобилие върху него, понеже с необикновената си хубост надминаваше дори по-малкия си брат Ян, по-сетнешния крал, по богатства и имоти се сравняваше с най-първите, а военните му способности сам великият Йереми възнасяше до небесата. Той щеше да бъде необикновена звезда върху небето на Жечпосполита, но по Божие разпореждане блясъкът й бе взет от по-малкия Ян, а тя угасна предивременно в деня на поражението.
При все че нашите рицари се зарадваха извънредно много от похвалите на героя, той съвсем не се задоволи с тях, а продължи да говори така:
— Аз съм слушал много за вас, панове, от самия княз воевода, който ви обича повече от всички други. И не се чудя, че му служите, без да се лакомите за повишения, каквито бихте могли да придобиете по-лесно в кралските хоронгви.
На това Скшетуски отговори:
— Но всички ние сме зачислени тъкмо към кралската хусарска хоронгва, с изключение на пан Заглоба, който е тук доброволец по собствено желание. А служим под командването на княза воевода преди всичко поради обичта ни към неговата личност и, второ, защото искахме колкото е възможно повече да участваме във военни действия.
— Щом сте имали такова желание, правилно постъпвате. Пан Подбипента надали под друго знаме би намерил толкова лесно своите глави — отговори старостата. — Но колкото до войните, те вече на всички ни дойдоха до гуша.
— Повече от всичко друго — отвърна Заглоба. — Днес от сутринта почнаха да идват при нас с похвали, но ако някой беше донесъл нещо за хапване и да ни покани с глътка водка, той щеше най-хубаво да ни похвали.
След тия думи пан Заглоба втренчи поглед в очите на красниставския староста и замига неспокойно. А старостата се усмихна и каза:
— От вчера на обед не съм сложил залък в уста, но глътка водка може да се намери в някое сандъче. Заповядайте, ваша милост панове.
Обаче Скшетуски, пан Лонгинус и малкият рицар почнаха да отказват и да корят пан Заглоба, който го усукваше и се оправдаваше както можеше.
— Аз не съм си правил устата за това — каза той, — защото амбицията ми е да давам своето, а не да бутам чуждото, но щом такава важна личност ни кани, grubianitas131 би било да отказваме.
— Елате, елате! — каза старостата. — И на мене ще ми бъде приятно да поседя с добра компания, а докато не стрелят, имаме време. На ядене не ви каня, защото и конско месо вече мъчно се намира, а убият ли на плаца кон, сто ръце се протягат към него. Водка обаче имам около две бутилки, които няма да пазя само за себе си.
Рицарите още се дърпаха и не искаха, но понеже той много настояваше, тръгнаха, а пан Стемповски се затече напред и под неговите грижи се намериха няколко сухара и няколко къса конско месо за мезе след водката. Настроението на Заглоба веднага се подобри и той заговори: