Но около огнището настъпи раздвижване. Конярите станаха. Скоро до ушите на Скшетуски долетяха викове: „Лош! Лош!“140. Отговори им кратко цвилене. Огнището опустя и загасна. След малко рицарят чу изсвирване и глух тропот на копита по влажната ливада.
Скшетуски не можеше да разбере защо конярите си заминават. Изведнъж забеляза, че китките по върховете на тръстиките и листата на водните лилии са някак си бледички — водата свети по-другояче, не като осветявана от луната, и лека мъгла засланя въздуха.
Той се огледа — зазоряваше се.
Цялата нощ бе обикалял езерото, за да стигне до реката и мочурището.
Беше едва в началото на пътя. Сега трябваше денем да върви по реката и да се промъкне през неприятелския лагер.
Въздухът все повече се насищаше със светлината на зазоряването. На изток небето стана бледозелено.
Скшетуски отново се спусна от островчето в мочурището, достигна след кратка почивка до брега и подаде глава над тръстиките.
На разстояние може би около петстотин крачки се виждаше един татарски пост, иначе ливадата беше пуста, само огнището светеше в далечината върху сухото място с изтлеялата си жар; рицарят реши да допълзи до него между високата трева, тук-таме смесена с дзука.
Като допълзя, той започна внимателно да търси някакви остатъци от храна. И намери току-що огризани овнешки кости с остатъци от жили, лой, както и няколко печени репи, захвърлени в топлата пепел — и започна да яде с ненаситността на див звяр и яде така, докато забеляза, че стражите, поставени по пътя, по който беше минал, се връщат през същата тая ливада към табора и се приближават към него.
Тогава започна да се оттегля и след няколко минути изчезна в стената от тръстики. Там намери своето островче и си легна на него без шум. В това време стражите отминаха. Скшетуски веднага се залови за костите, които бе взел със себе си и които сега започнаха да трещят в здравите му челюсти като във вълча уста. Той огриза лойта и жилите, изсмука и мозъка от костите, сдъвка костната маса — и уталожи първия си глад. Такъв сутрешен пир той отдавна не беше имал в Збараж.
Сега се усети по-силен. Подкрепи го както храната, така и настъпилият ден. Ставаше все по-светло; източната страна на небето от зеленикава ставаше розова и златна; утринната хладина наистина доста измъчваше рицаря, но той се утешаваше с мисълта, че слънцето скоро ще съгрее изнуреното му тяло. Огледа се внимателно къде се намира. Островчето беше доста големичко, малко късичко, защото бе кръгло, но затова пък толкова широко, че двама души можеха лесно да си легнат на него. Тръстиките го обграждаха наоколо като стена и съвсем го закриваха от човешки очи.
„Няма да ме намерят тук — мислеше Скшетуски, — освен ако рекат да тръгнат за риба между тръстиките, но риба няма, защото е измряла от гниещите трупове. Тук ще си почина и ще обмисля какво да правя по-нататък.“
И започна да обмисля дали да върви по-нататък по реката или не, но накрая реши да върви, ако се появи вятър и започне да люлее тръстиките; в противен случай движението и шумът биха могли да го издадат, особено защото навярно ще му се наложи да мине близо покрай обоза.
— Благодаря ти, Боже, че съм жив досега! — шепнеше той тихо.
И вдигна очи към небето, а после мислено прелетя към полските окопи. От островчето замъкът се виждаше много добре, особено когато го позлатиха първите лъчи на изгрялото слънце. Може би там от кулата някой гледа към езерото и тръстиките с далекоглед, а Володийовски и Заглоба сигурно цял ден ще се взират от валовете дали няма да го видят увиснал на някоя белуарда.
„Няма да ме видят! — помисли Скшетуски и гърдите му се изпълниха с блаженото чувство, че е спасен. — Няма да ме видят, няма да ме видят! — повтори той няколко пъти. — Малко път минах, но трябваше да го мина. Бог ще ми помогне и по-нататък.“
Сега той се видя вече с очите на въображението отвъд неприятелския стан — в горите, зад които се намира кралската войска: всенародно опълчение от цялата страна, хусари, пехота, чуждестранни полкове — земята чак стене под тежестта на хората, конете и оръдията, а сред тоя мравуняк — сам негово величество кралят…
После видя страхотна битка, неприятелския стан разбит — князът с цялата си конница лети през купища трупове, радостна среща на войските…
Оболелите му и подпухнали очи се притваряха от силната светлина, а главата клюмаше под бремето на безкрайните мисли. Започна да го овладява някаква блажена немощ, най-сетне той се изтегна в цял ръст и заспа.