— Може да не я е намерил сред оная тълпа от нещастници, нали там са били изклали около двайсет хиляди души — каза пан Володийовски.
— Значи ти не го познаваш, ваша милост. А аз съм готов да се закълна, че той е знаел, че тя се намира в Бар. Не може да бъде той да не я е измъкнал от клането и да не я е откарал някъде.
— Не ни даваш голяма утеха, ваша милост, защото на мястото на пан Скшетуски бих предпочел тя да загине, отколкото да остане в неговите мръсни ръце.
— И това не е утеха — нали ако е загинала, е загинала опозорена…
— Клетата! — каза Володийовски.
— Ох, клетата! — повтори пан Лонгинус.
Заглоба почна да скубе мустаците и брадата си, накрая избухна:
— Дано краста да изяде целия този архикучешки род, дано поганците тетива да си усучат от червата им!… Всички нации е създал Бог, но тия безбожници дяволът ги е създал! Дано всичките им жени ялови да станат!
— Аз не познавам тая сладка панна — каза тъжно пан Володийовски, — но по-добре мене да ме бе сполетяло това нещастие.
— А аз съм я виждал само един път, но когато си спомня за нея, от жал ми се отщява да живея! — каза пан Лонгинус.
— Така е с вас — възкликна пан Заглоба, — ами питате ли мене, дето я обикнах като баща и я изведох от такава бездна?… Питате ли на мене какво ми е?
— А какво пък е на пан Скшетуски? — попита Володийовски. И така се вайкаха рицарите, а после потънаха в мълчание. Пръв се опомни пан Заглоба.
— Нима вече няма изход? — попита той.
— Ако няма изход, наш дълг е да отмъстим — отговори Володийовски.
— Дано Бог даде по-скоро решителна битка! — възкликна пан Лонгинус — Говори се, че татарите вече се прехвърлили през реката и били на стан в полето.
На това пан Заглоба отговори:
— Не бива да оставяме така клетницата, без да предприемем нещо за нейното спасение. Аз доста вече съм си блъскал старите кости по света и по-добре би ми било сега да се излежавам някъде на спокойствие и в топла стая, но за нашата клетница отивам до Стамбул дори. Ако трябва, пак ще облека селската аба и ще взема лирата, макар че не мога да я погледна без отвращение.
— Ваша милост, ти си толкова изпечен в хитростите, измисли нещо — рече пан Подбипента.
— Много способи вече ми се въртят в главата. Ако княз Доминик знаеше дори половината от тях, Хмелницки да виси вече изкормен и окачен за краката си на бесилото. Аз вече казах това на Скшетуски, но сега с него за нищо не можеш да се разбереш. Мъката го терзае по-лошо от болест. Вие го пазете да не се умопобърка. Често се случва от голяма тъга mens25 да почне да кипи като вино, докато накрая се вкисне.
— Случва се, случва! — потвърди пан Лонгинус.
Пан Володийовски се размърда нетърпеливо и попита:
— Тогава какви са способите на ваша милост?
— Моите способи ли? Най-напред трябва да узнаем дали тя, най-милата ни клетница — нека ангелите я пазят от всяко зло — е още жива. А можем да узнаем това по два начина: или да намерим между казаците на княза верни и сигурни хора, които ще се решат уж да избягат при казаците, да влязат между хората на Богун и от тях да узнаят нещо…
— Аз имам драгуни украинци! — прекъсна го Володийовски. — Ще намеря такива хора.
— Чакай, ваша милост… Или да уловим някои от тия нехранимайковци, които взеха Бар, и да ги разпитаме дали не знаят нещо. Те всички гледат на Богун като на слънце, защото им харесва неговата дяволска фантазия: песни за него пеят — дано им гърлата гноясат! — и един на друг си разказват какво е направил и какво не е направил. Ако той е отвлякъл нашата клетница, това не е останало скрито за тях.
— Тогава може и хора да се изпратят, и за пленници да се погрижим — забеляза Подбипента.
— Добре го рече, ваша милост. Ако узнаем, че е жива — това е най-важното нещо. Тогава, щом, ваша милост панове, искате искрено да помагаме на Скшетуски, ще се поставите под мое разпореждане, защото аз имам най-голяма експериенция26. Ще се преоблечем като селяни и ще се помъчим да узнаем къде я е скрил Богун. А щом веднъж разберем това, моя работа е да я измъкна. Най-много рискуваме аз и Скшетуски, защото Богун ни познава и ако ни види — родните ни майки не ще могат да ни познаят после, но вас двамата не е виждал.