— Мене ме е виждал — каза пан Подбипента, — но кой ти гледа това.
— Може пък Бог да направи така, че той да падне в ръцете ни! — извика пан Володийовски.
— Аз не искам да го виждам — продължаваше Заглоба. — Нека палачът да го гледа. Трябва да действаме предпазливо, за да не развалим цялата работа. Не е възможно само той да знае къде я е скрил, а аз ви гарантирам, ваша милост панове, че е по-безопасно да питаме някого другиго.
— Може пък нашите хора, които ще пратим, да узнаят. Щом князът разреши, ще подбера сигурни хора и ще ги изпратя още утре.
— Князът ще позволи, но се съмнявам, че те ще узнаят. Я слушайте, ваша милост панове, и друг способ ми се мярна в главата: вместо да пращаме хора или да ловим пленници за разпит, сами да се преоблечем като селяни и да тръгнем веднага.
— А, това е невъзможно! — викна пан Володийовски.
— Защо да е невъзможно?
— Ти, ваша милост, като че не познаваш военната служба. Когато хоронгвите застават nemine excepto27, това е нещо свято. Дори баща му и майка му да умират тогава, един военен не отива да иска пермисия28 за отпуск, защото пред сражение това е най-голямото безчестие. След решителна битка, когато неприятелят е разбит, може, но не преди това. Ето, гледайте Скшетуски: той пръв искаше да скочи и да полети да спасява, но не каза нито думица. Скшетуски има вече репутация, князът го обича, но той дори не се обади, защото знае дълга си. Това е обществена служба, ваша милост, а онова е лична работа. Не зная как е другаде, макар да мисля, че навсякъде е същото. Но при нашия княз воевода е нещо небивало да се иска пермисия пред битка, и то от офицер. Скшетуски, дори душата му да се разкъса, не би отишъл с такова искане при княза.
— Знам, че Скшетуски е цял римлянин и строго държи на дисциплината — каза пан Заглоба, — но ако някой подшушне на княза, може би той по собствена воля би дал пермисия и на него, и на вас.
— Такова нещо и през ум не му минава. Цялата Жечпосполита сега е на главата на княза. Какво си мислиш, ваша милост, сега се решават най-важни въпроси, които засягат целия народ, а той ще се занимава с личната работа на някого? Но дори и без молба да даде пермисия, при все че това е невъзможно, и тогава, кълна се в Бога, никой от нас сега не би напуснал стана, защото и ние сме длъжни най-напред да служим на нещастното си отечество, а после на себе си.
— Знам аз това, знам и военната служба от стари времена, затова и ви казах, че тоя способ само ми се мярна в главата, а не, че е заседнал в нея. Впрочем, да си кажа правичката, докато силата на тия негодници стои незасегната, няма да можем много нещо да направим, но когато ги бием и почнем да ги преследваме, когато те започнат да мислят само как да спасят собствената си кожа, тогава ще можем смело да навлезем между тях и по-лесно да съберем сведения. Дано само по-скоро пристигне останалата войска, иначе току-виж сме пукнали от нетърпение при тоя Чолгански камък. Ако командването беше в ръцете на нашия княз, щяхме вече да сме тръгнали, но изглежда, че княз Доминик много често си почива, щом го няма досега.
— Очакват го след три дни.
— Дай Боже час по-скоро! Нали коронният подчаши29 пристига днес?
— Да.
В тоя момент вратата се отвори и влезе Скшетуски.
Човек би казал, че болката е издялала от камък чертите му: такава студенина и спокойствие лъхаше от тях.
Мъчно беше да се гледа това лице, толкова младо, а в същото време толкова строго и сериозно, сякаш по него никога не се е мяркала усмивка, и лесно можеше да се отгатне, че ако го докосне смъртта, няма да промени вече много това лице. Брадата на пан Ян беше порасла досред гърдите и тук-там в тая брада между гарвановочерните косми се виеха сребърни нишки.
Другарите му и верните приятели по-скоро отгатваха неговата болка, защото той не я показваше. Най-сетне той се владееше напълно, наглед спокоен, още по-изпълнителен във войнишката си служба и цял погълнат от близката война.
— Говорехме тук за нещастието на ваша милост, което едновременно е и наше нещастие — рече пан Заглоба, — защото Бог е свидетел, че с нищо не можем да се утешим. Но ялово би било това чувство, ако само помагахме на ваша милост да лееш сълзи, затова решихме и кръвта си да пролеем, та да изтръгнем от робство клетницата, ако още ходи жива по земята.
— Бог да ви възнагради — рече пан Скшетуски.