Той протегна ръце към него и рече:
— Здравей, ваша милост. Защо не се отбиеш при мене? Какво правиш?
— Правя компания на пан Скшетуски — отвърна шляхтичът тъжно. Пан Лашч не обичаше Скшетуски поради неговата сериозност и го наричаше старомодник, а за нещастието му знаеше отлично, понеже беше присъствал на пира в Збараж, когато дойде вестта за падането на Бар. Но като човек разюздан по природа, а при това и пиян в тоя момент, той не зачете човешката болка, ами хвана поручика за копчето на жупана и попита:
— Ти, ваша милост, за момата ли плачеш?… А лъскава ли беше? А?
— Пусни ме, ваша милост! — каза Скшетуски.
— Чакай!
— Отивам по служба и не мога да изслушам заповедите на ваша милост.
— Чакай! — каза Лашч с упоритостта на пиян човек. — Службата си е твоя работа, а не моя. Мене тук никой не може да ми заповядва.
После сниши глас и повтори въпроса:
— А лъскава ли беше, а?
Веждите на поручика се смръщиха.
— Тогава ще ти кажа, ваша милост, че е по-добре да не развреждаш раната на човек.
— Да не развреждам ли?… Не бой се. Ако е била лъскава, жива е.
Лицето на Скшетуски се покри със смъртна бледост, но той се въздържа и рече:
— Ваша милост… дано не забравя с кого говоря…
Лашч облещи очи.
— Какво е това? Заплашваш ли, ваша милост? Мене ли, ваша милост?… Зарад една фльорца?
— Върви си, ваша милост, по своя път! — изгърмя старият Зачвилиховски, който цял се тресеше от гняв.
— Ах вие, хлапета, зайци, слуги! — закрещя стражникът Лашч. — Ваша милост панове, вадете саби!
И като извади своята, се хвърли срещу Скшетуски, но в същия момент и в ръката на пан Ян изсъска желязо и сабята на Лашч хвръкна като птица във въздуха, а той самият се олюля от замаха и се просна в цял ръст на земята.
Пан Скшетуски не го удари, само стоеше бледен като труп, сякаш замаян, а в това време се вдигна скандал. От една страна се нахвърлиха войниците на стражника, от друга — като пчели от кошер се изсипаха драгуните на Володийовски. Чуха се викове: „Бий! Бий!“ Мнозина дотичаха, без да знаят каква е работата. Зазвънтяха саби, крамолата всеки момент можеше да се превърне в сериозна обща битка. За щастие другарите на Лашч, като видяха, че прииждат все повече от хората на Вишньовецки, изтрезняха от страх, грабнаха стражника и се отдалечиха с него.
Ако това беше друга, по-малко дисциплинирана войска, пан стражникът навярно щеше да бъде съсечен от сабите на дребни късчета, но старият Зачвилиховски се опомни, викна само: „Стой!“ — и сабите се скриха в ножниците.
Въпреки това в целия стан закипя, а ехото от разправията стигна до ушите на княза благодарение на пан Кушел, който беше дежурен и дотърча в стаята, където князът се съвещаваше с киевския воевода, със стобницкия староста и с пан Денхоф, и викна:
— Ваше княжеско височество, войниците се секат със саби!
В тоя миг коронният стражник, блед и обезумял от ярост, но вече трезвен, се втурна като бомба.
— Ваше княжеско височество! — викаше той. — Искам справедливост. В тоя стан е като при Хмелницки, нито с произхода се съобразяват, нито със сана на човека! Със саби секат коронните сановници! Ако ваше княжеско височество не проявиш справедливост и не накажеш със смърт, аз сам ще се разправя.
Князът скочи иззад масата.
— Какво се е случило?… Кой те обиди, ваша милост?
— Твой офицер… Скшетуски.
Истинско изумление се изписа по лицето на княза.
— Скшетуски?
Внезапно вратата се отвори и влезе Зачвилиховски.
— Ваше височество княже, аз бях свидетел! — каза той.
— Аз не съм дошъл да излагам основанията си, а да искам наказание! — извика Лашч.
Князът се обърна към него и впи очи в лицето му.
— Спокойно, спокойно! — рече той тихо, но твърдо.
Имаше нещо толкова страшно в очите му и в тихия му глас, та стражникът, макар и известен с дързостта си, изведнъж замлъкна, сякаш загуби ума и дума, а околните дори пребледняха.
— Говори, ваша милост! — рече князът на Зачвилиховски.
Зачвилиховски разказа цялата случка: как, подтикван от неблагородни и недостойни не само за сановник, но и за шляхтич подбуди, пан стражникът почнал да се подиграва с болката на пан Скшетуски, а после със сабя се нахвърлил върху него, каква модерация30, наистина необикновена за неговата възраст, е проявил пан Скшетуски, като се е задоволил само да избие оръжието от ръката на нападателя, и накрая старецът завърши така: