— Аз сам му занесох заповедта на княза — казваше пан Кушел. — И вярвайте ми, ваша милост панове, че това беше periculosa31, защото щом я прочете, почна да реве като вол, когато го жигосват с нажежено желязо. И се нахвърли върху мене с брадва и цяло чудо беше, че не ме удари, но струва ми се, че през прозореца бе видял немците на пан Корицки, които обкръжаваха квартирата му, и моите драгуни с бандолети32 в ръка. Едва тогава започна да вика: „Добре! Добре! Ще си отида, щом ме гонят!… Ще отида при княз Доминик, той ще ме приеме по-любезно! Няма, казва, да служа с просяци, но ще си отмъстя, викаше, да не съм Лашч, ако не сторя това!… И от тоя хлапак трябва да получа сатисфакция33!“ Мислех, че ще му се пукне жлъчката — от яд кълцаше с брадвата по масата. Ще ви кажа, ваша милост панове, че се боя да не би нещо лошо да се случи на пан Скшетуски, понеже със стражника няма шега. Той е заядлив човек и горд, досега не е оставил така никоя обида, а е смел и при това сановник.
— Какво може да се случи на Скшетуски sub tutela34 на княза! — каза един от офицерите. — И пан стражникът, макар и да е готов на всичко, ще държи сметка за такова покровителство.
В това време поручикът, без да знае нищо за заканите на пан стражника срещу него, се отдалечаваше все повече от стана начело на своя отред и се насочваше към Ожиговци по посока на Буг и Медведовка. При все че септември беше вече попарил листата на дърветата, нощта бе спокойна и топла като през юли, защото такава беше цялата оная година — нямаше зима, а през пролетта всичко цъфна още когато в други години дълбок сняг покриваше степта. След доста мокрото лято първите месеци на есента бяха сухи и меки, с дни без слънце и светли лунни нощи. Затова пътуваха по-лесно, без да вземат особени предпазни мерки, тъй като още бяха твърде близо до стана, та не можеше да ги заплашва някакво нападение; пътуваха бързо: поручикът с двайсетина конника напред, а подир него Володийовски, Заглоба и пан Лонгинус.
— Я вижте, ваша милост панове, как светлината на месеца пада на онова възвишение — прошепна пан Заглоба. — Човек може да се закълне, че е ден. Казват, че само през време на война се случвали такива нощи, та душите, когато излизат от телата, да не блъскат в тъмното главите си о дърветата, както врабците о гредите на плевнята, и по-лесно да намерят пътя. А днес е и петък, денят на Спасителя, в който противните изпарения не излизат от земята и злите сили нямат достъп до човека. Чувствам, че някак ми е по-леко и ме обзема надежда.
— Нали вече тръгнахме и ще предприемем нещо за спасението й, това е най-важното! — каза Володийовски.
— Най-лошото е да стоиш със скръстени ръце — продължаваше да говори Заглоба. — Възседнеш ли коня, отчаянието веднага почва да спада поради тръскането и накрая съвсем го изтърсваш.
— Не вярвам аз — прошепна Володийовски, — че така ще можеш да изтръскаш всичко, exemplum35 любовта, която се впива в сърцето като кърлеж.
— Когато е искрена — каза пан Лонгинус, — дори като с мечка да се бориш с нея, ще те победи.
След тия думи пан Лонгинус облекчи гърдите си с такава въздишка, която напомняше пъхтежа на ковашки мех, а малкият Володийовски повдигна очи към небето, сякаш между звездите търсеше оная, която свети на княгиня Барбара.
Конете започнаха да пръхтят по цялата хоронгва, а войниците им отговаряха с: „Наздраве! Наздраве!“, после всичко утихна, докато някакъв глас запя с копнеж в задните редици:
— Старите войници казват, че когато конете пръхтят, било на хубаво. Същото казваше и покойният ми баща — продума Володийовски.
— Нещо сякаш ми шепне на ухото, че не сме тръгнали напразно — отговори Заглоба.
— Дай Боже, та и сърцето на поручика някак да се разтуши — въздъхна пан Лонгинус.
Заглоба почна да клати глава и да се върти като човек, който не може да преодолее някаква мисъл, и накрая се обади:
— А на мене ми се върти една мисъл в главата и трябва да я кажа пред ваша милост панове, защото ми е вече съвсем непоносима. Не сте ли забелязали, ваша милост панове, че от някое време Скшетуски — не зная, може да не е така — като че ли най-малко от всички нас мисли за спасението на клетата.
— Откъде накъде! — отвърна Володийовски. — Просто характерът му е такъв: да не признава това пред никого. Той винаги си е бил такъв.