— О! А quo modo37? — попита Заглоба доста неспокойно.
— Защото всеки момент можем да се натъкнем на неприятеля и макар че не сме изпратени тук да му препречваме пътя с оръжие в ръка, все пак ще трябва да се защитаваме. Но връщам се към въпроса: трябва да обхванем по-голяма част от областта, за да ни видят едновременно на няколко места, да посечем тук-таме ония, които се съпротивяват, та да посеем още по-голям страх, и навсякъде да пускаме слухове. Затова смятам, че трябва да се разделим на групи.
— Така мисля и аз — каза Володийовски. — Тогава в очите им ще растем все повече и тия, които избягат при Кривонос, ще приказват за много хиляди.
— Ваша милост поручик, ти си тук командир, затова разпореждай — каза Подбипента.
— Аз ще тръгна през Зинков към Солодковци, а ако мога, и по-нататък — каза Скшетуски. — Ваша милост поручик Подбипента, тръгни право надолу към Татариска. Ти, Михал, ще тръгнеш за Купин, а пан Заглоба ще стигне до Збруч край Сатанов.
— Аз ли? — каза пан Заглоба.
— Да. Ваша милост си човек умен и пълен с хитрости, мислех, че с готовност ще се заемеш с тая акция, но ако не желаеш, тогава четвъртия отред ще поеме вахмистър Космач.
— Ще го поеме, но под моя команда! — извика Заглоба, който веднага се зарадва, че ще бъде командир на отделен отред. — Попитах само понеже ми е мъчно да се разделя с вас.
— Само че ти, ваша милост, имаш ли опит във военните работи? — попита Володийовски.
— Дали имам опит? Щъркелът още не е бил помислил да те направи подарък на баща ти и на майка ти, ваша милост, когато аз съм водил по-големи разезди от този тук. Целия си живот съм прекарал във войската и досега щях да служа, ако веднъж не ми заседна в стомаха един плесенясал сухар и три години седя там. Тогава трябваше да ходя за безоар38 чак в Галац, но за тая пелегринация39 подробно ще разкажа на ваша милост друг път, защото сега бързам да вървя.
— Тогава тръгвай, ваша милост, и навсякъде разпространявай вести, че Хмелницки е вече бит и че князът е минал Плоскиров — каза пан Скшетуски. — Не вземай какви да е пленници, но попаднеш ли на разезд откъм Каменец, гледай да отвлечеш такива, които ще могат да дадат сведения за Кривонос, защото досегашните са противоречиви.
— Дано да срещна самия Кривонос! Само да му се доще той да тръгне с разезд, ще му припари под краката! Не бойте се, ваша милост панове, ще науча аз тия хайти да пеят, дори да танцуват!
— След три дни ще се срещнем отново в Ярмолинци, а сега всеки по своя път! — каза Скшетуски. — И моля ви, ваша милост панове, да пазите хората.
— След три дни в Ярмолинци! — повториха Заглоба, Володийовски и Подбипента.
Тридесет и девета глава
Когато пан Заглоба се намери сам начело на своя отред, веднага се почувства неудобно, дори зле, и много би дал да бяха при него Скшетуски, Володийовски или пан Лонгинус, от които в душата си се възхищаваше най-силно и при които се чувстваше съвсем в безопасност. Така сляпо вярваше той в тяхната досетливост и мъжество.
Затова отначало яздеше доста мрачен начело на своя отред, оглеждаше се подозрително на всички страни, мислено си представяше опасностите, на които би могъл да налети, и мърмореше:
— Все пак по-добре би било, ако някой от тях беше тук. За каквото Бог е предназначил някого, за това го е създал, а тия тримата би трябвало да се родят насекоми, защото обичат да кацат на кръв. На война те се чувстват така, както другите хора при кана с вино или както рибата във вода. За тях войната е забавление. Коремът им е лек, а ръцете тежки. Виждал съм Скшетуски, като се бие, и знам, че е peritus40. Той така трепе хора, както калугерът чете молитви. Това е неговата любима професия. На оня литовец, който няма собствена глава, а търси три чужди, нищо не може да му убегне. Най-малко познавам оня малък палавник, но и той трябва да е люта оса. Като си спомня какво видях при Константинов и какво ми разказваше Скшетуски за него — оса ще да е! За щастие, той се движи близо до мене и мисля, че най-добре ще направя да се присъединя към него, защото, ако зная накъде да вървя, кучетата да ме ядат.
Пан Заглоба се почувства много самотен на тоя свят, та дори сам започна да се оплаква от самотата си.
— Така е то! — мърмореше той. — Всеки има на кого да се облегне, а аз какво? Ни другар, ни баща, ни майка. Сирак съм, и толкоз!
В тоя миг вахмистър Космач се приближи до него: