Хуторът наистина не беше далеко, а старият бъчвар бе богат, та и сватбата беше шумна. И всички се напиха здравата, а пан Заглоба така се развесели, че беше пръв за всичко. Тогава започнаха да изпълняват странни обреди. Старите жени отведоха Ксеня в малката стая и се затвориха с нея; те се бавиха там дълго, след което излязоха и заявиха, че девойката е като гълъб, като лилия! Тогава радост зацари между сватбарите, които започнаха да викат: „За слава! За щастие!“ Жените започнаха да ръкопляскат и да крещят: „Е, какво? Не казахме ли!“ А мъжете тропаха с крака и всеки танцуваше поотделно с кана в ръка, която изпиваше пред вратата на стаята „за слава“! Така танцува и пан Заглоба, само че за да подчертае своя знатен произход, изпи пред вратата не кана, а половин ведро медовина. После бъчварят, бъчварката и ковачката въведоха младия Димитър в стаята, но понеже той нямаше баща, поклониха се пред пан Заглоба той да замести баща му; пан Заглоба се съгласи и отиде заедно с другите. В това време в трема, където бяха сватбарите, настана тишина, само войниците, които пиеха пред къщата, вдигаха шум, крещяха от радост по татарски и гърмяха с бандолетите си. Но най-голяма радост и пиене започна едва когато родителите се върнаха в трема при сватбарите. Старият бъчвар прегръщаше от радост ковачката, мъжете идваха при бъчварката и я вдигаха на ръце, а жените я славеха, че запазила дъщеря си като собствените си очи, като гълъбче и лилия41, след което пан Заглоба тръгна да танцува с нея. Те заситниха един срещу друг, а той пляскаше с ръце, приклякаше и така подскачаше, така удряше с подкованите си ботуши по пода, та чак трески хвърчаха от дъските и обилна пот течеше от челото му. Последваха ги и другите: който можа — в трема, който не можа — на двора, младите девойки с молойците и с войниците. Бъчварят постоянно поръчваше да вадят нови и нови бурета с медовина. Най-сетне цялата сватба излезе на двора — запалиха купища сухи тръни и борина, че вече бе настъпила дълбока нощ, а веселието се превърна в пиене до забрава; войниците гърмяха с бандолети и мускети като през време на битка.
Пан Заглоба, червен и потен, се олюляваше на краката си и бе забравил какво става с него и къде се намира; през парата, която се вдигаше от главата му, той виждаше лицата на сватбарите, но дори да го набучеха на кол, не би могъл да каже кои са тия хора, дето се веселят. Помнеше, че е на сватба — но на чия сватба? Навярно сватбата на пан Скшетуски с княгинята! Тази мисъл му се стори най-невероятна, най-сетне тя се заби като гвоздей в главата му и така го изпълни с радост, че той започна да крещи като луд: „Да живеят! Панове, братя, нека се обичаме! — и непрекъснато обръщаше нови и нови кани с медовина. — За твое здраве, пане, брате, за здравето на нашия княз господар! За нашите успехи!… Дано това бедствие да отмине отечеството!“ Тук той се заля в сълзи и се препъна на път към бурето, а се препъваше все по-често, защото по земята лежаха като на бойно поле след битка множество неподвижни тела. „Боже! — извика пан Заглоба. — Няма вече мъже в тая Жечпосполита. Само пан Лашч умее да пие, вторият е Заглоба — а останалите, Боже опази!“ И той вдигна жално очи към небето — и изведнъж забеляза, че небесните тела не стоят вече спокойно като златни гвоздеи по небосвода, а едни се тресат, сякаш искат да изскочат от небесната си рамка, други се въртят в кръг, трети танцуват казачок едно срещу друго — и пан Заглоба се учуди страшно, а после си каза смаяно:
— Нима само аз не съм пиян in universo42?
Но внезапно и земята се затресе като звездите в безумен въртеж и пан Заглоба се просна на земята.
Скоро го овладяха страшни сънища. Струваше му се, че някакви призраци са седнали върху гърдите му, че го мачкат и притискат към земята, че му връзват ръцете и краката. Едновременно чуваше крясъци и като че ли гърмежи; някаква ярка светлина пронизваше затворените му клепачи и дразнеше очите му с непоносим блясък. Той искаше да се събуди, да отвори очи, но не можеше. Чувстваше, че нещо необикновено става с него, че главата му увисва назад, сякаш го носят за ръцете и краката… После го обзе страх; беше му лошо, много лошо, много тежко. Възвръщаше се някакво полусъзнание — но странно — защото беше съпроводено от такова безсилие, каквото никога не беше изпитвал през живота си. И още веднъж се опита да се размърда, но когато не му се удаде, той се събуди и отвори клепачи.