Тогава погледът му срещна две очи, които се впиваха жадно в него, и това бяха черни като въглен зеници и толкова враждебни, че вече напълно събудилият се пан Заглоба помисли в първия момент, че дяволът гледа към него — и отново притвори клепачи, после пак ги отвори бързо. Очите продължаваха да го гледат упорито — лицето му се стори познато; внезапно пан Заглоба затрепера до мозъка на костите си, студена пот го обля, а по цялото му тяло чак до краката пропълзяха хиляди мравки.
Той позна Богун.
Четиридесета глава
Заглоба лежеше вързан на кълбо за собствената си сабя в същия трем, в който бе празнувана сватбата, а страшният бунтовник седеше наблизо на едно столче и се наслаждаваше на ужаса на пленника.
— Добър вечер, ваша милост! — каза той, като видя отворените клепачи на своята жертва.
Пан Заглоба не отговори нищо, но за миг така изтрезня, сякаш капка вино не бе слагал в уста, само мравките, които бяха стигнали до петите, се върнаха нагоре чак до главата, а мозъкът в костите му се вледени. Казват, че човек, който се дави, в последния момент вижда ясно цялото си минало, че си спомня всичко и си дава сметка за това, което става с него; такава яснота на погледа и на паметта в тоя момент имаше и пан Заглоба, а последната дума на тая яснота беше тихият, неизречен възглас:
„Тоя ще ми одере кожата!“
А бунтовникът повтори със спокоен глас:
— Добър вечер, ваша милост!
„Бррр! — помисли Заглоба. — По-добре да беше изпаднал в гняв.“
— Не ме ли познаваш, пане шляхтич?
— Здравей, здравей! Как е здравето?
— Не е лошо. А със здравето на ваша милост ще се заема сам.
— Не съм молил Господа за такъв доктор и се съмнявам, че ще мога да смеля твоите лекарства, но да бъде волята Божия.
— Е, ти мене ме лекува, сега аз ще ти се отплатя. Ние сме стари другари. Помниш ли как ми омота главата в Розлоги, а?
Очите на Богун светнаха като два карбункула43, а линията на мустаците му се удължи в страхотна усмивка.
— Помня — каза Заглоба, — че можех да те ръгна с ножа, но не те ръгнах.
— Ами аз тебе ръгал ли съм те? И мисля ли да те ръгам? Не! Ти си мой скъп другар, аз ще те пазя като зениците на очите си.
— Винаги съм казвал, че си великолепен кавалер — каза Заглоба, като се престори, че вярва на думите на Богун, а едновременно в главата му се мярна: „Вижда се, че е измислил нещо специално за мене, няма да умра по обикновен начин!“
— Добре го каза — продължи Богун. — Ти също си великолепен кавалер. И ние двамата се търсехме и се намерихме.
— Право да си кажа, аз не съм те търсил, но благодаря за добрата дума.
— Скоро ще ми благодариш още по-хубаво, а и аз ще ти благодаря, че отведе девойката ми от Розлоги в Бар. Там именно я намерих, а сега бих те поканил на сватба, само че тя няма да бъде нито днес, нито утре — сега е война, а ти си стар човек, може да не доживееш.
Въпреки страшното положение, в което се намираше, Заглоба наостри уши.
— На сватба ли? — измърмори той.
— А ти какво мислиш? — каза Богун. — Да не би аз да съм селянин, та без поп да я поробвам, или нямам достатъчно средства, за да се венчая в Киев? Ти я доведе в Бар не за някакъв си селяк, а за атаман и хетман…
„Добре!“ — помисли Заглоба. После обърна глава към Богун.
— Заповядай да ме отвържат… — каза той.
— Полежи си, полежи, път те чака, а ти си стар, трябва да си отпочинеш преди пътуването.
— Къде искаш да ме караш?
— Ти си мой приятел, та ще те откарам при другия ми приятел — при Кривонос. Двамата ще обмислим какво ще направим, за да ти бъде там добре.
— Ще ми бъде горещо! — измърмори шляхтичът и отново мравки го полазиха по гърба.
Накрая заговори:
— Зная, че ми имаш зъб, но не си прав, не си прав — Господ вижда. Ние сме живели заедно и много дамаджани сме пресушили в Чигирин, защото аз те обичах като баща за твоята рицарска фантазия, каквато няма в цяла Украйна. Е, какво, нима съм ти се изпречвал на пътя? Ако не бях дошъл тогава с тебе в Розлоги, и досега щяхме да бъдем добри приятели — а защо дойдох, ако не от добро чувство към тебе? И ако тогава не се беше разярил, ако не беше избил ония нещастни хора — кълна се в Бога, — нямаше да ти се изпречвам на пътя. Какво ме засягат чуждите работи! Предпочитах момичето да бъде твое, отколкото на друг. Но при твоите татарски начини на ухажване съвестта ми възропта — все пак това е шляхтишки дом. Ти самият не би постъпил другояче. Ами че аз тогава можех да те премахна от тоя свят с по-голяма полза за мене — и защо не го направих? Защото съм шляхтич и се срамувах от такова нещо. Засрами се и ти, нали зная, че искаш да ме подложиш на мъчения. Момичето и без това е в ръцете ти, какво искаш от мене? Нима аз не го пазех като очите си — това твое богатство? А щом ти си се отнесъл почтено към нея, ясно е, че и у тебе има рицарска чест и съвест, но как ще й подадеш ръка, изцапана с невинната ми кръв? Как ще й кажеш: този човек, който те преведе през селяните и татарите, го подложих на мъки? Засрами се и ме освободи от тия въжета и от тоя плен, в който ме хвана с коварство. Млад си и не знаеш какво може да ти се случи, а за моята смърт Бог ще те накаже чрез това, което ти е най-мило.