Богун стана от столчето гневно побледнял, доближи се до Заглоба и заговори със сподавен от ярост глас:
— Мръсна свиньо, ще заповядам от кожата ти ремъци да дерат, на бавен огън ще те пека, с трески ще те набуча, на мръвки ще те накъсам!
И в пристъп на безумие хвана ножа, който висеше на пояса му, стиска го някое време конвулсивно в пестника си и острието му заблестя в очите на пан Заглоба, но бунтовникът се въздържа, мушна обратно ножа в ножницата и викна:
— Молойци!
Шестима запорожци се втурнаха в стаята.
— Вземете тая ляшка мърша и я хвърлете в кочината, но я пазете като очите си.
Казаците грабнаха пан Заглоба, двама за ръцете и краката, един отзад за косата — и го изнесоха от стаята, пренесоха го през целия двор и накрая го хвърлиха върху тора в близката кочина. След това затвориха вратата и пленникът остана в пълен мрак — само тук-таме през пролуките между гредите и през дупките на покрива се промъкваше бледа нощна светлина. След малко очите на пан Заглоба свикнаха с полумрака. Той се огледа наоколо и видя, че в кочината няма нито свине, нито молойци. Разговорите на последните обаче се чуваха доста ясно и през четирите стени. Личеше, че цялата постройка е гъсто обградена, но въпреки тая стража пан Заглоба си отдъхна дълбоко.
Преди всичко беше жив. Когато ножът на Богун светна пред очите му, той беше уверен, че последният му час е вече ударил, и макар и с най-голям страх, предаваше душата си на Бога. Но изглежда, че Богун беше решил да го запази за несравнимо по-мъчителна смърт. Той желаеше не само да си отмъсти, но и да се нарадва на отмъщението си над тоя, който му беше изтръгнал хубавицата и изложил неговата молойска слава, а самия него бе направил за смях и го беше повил като дете. Затова перспективата за пан Заглоба беше тъжна, но засега все пак се утешаваше с мисълта, че още е жив, че навярно ще го откарат при Кривонос и едва там ще го подложат на мъки — следователно има пет-шест, а може би и повече дни пред себе си, а засега лежи самотен в кочината и в среднощната тишина може да помисли за някаква хитрост.
Това беше едничката добра страна в цялата работа, но щом помислеше за лошите, отново по гърба му плъзваха хиляди мравки.
Хитрости!…
— Ако в тая кочина лежеше шопар или свиня — мърмореше си пан Заглоба, — щеше да бъде по-досетлива от мене, защото не биха я вързали на кълбо за собствената й сабя. И Соломон да вържат така, и той няма да бъде по-умен от собствените си шалвари, нито от моя ботуш. О, Боже, Боже, за какво ме наказваш така! От всички хора на света тъкмо тоя разбойник най-много желаех да избягвам — а какъв ми беше късметът, та точно на него налетях. Ще ми излъскат кожата като швебоджинско44 сукно. Ако беше ме уловил някой друг, щях да декларирам, че се присъединявам към бунта, а после щях да избягам. Но и друг не би ми повярвал, камо ли тоя! Усещам как сърцето ми замира. Кой дявол ме докара тук — о Боже, Боже, не мога да мръдна нито с ръка, нито с крак… О, Боже, Боже!
Но след малко на пан Заглоба му хрумна, че ако ръцете и краката му са свободни, по-лесно би могъл да измисли някаква хитрост. Ами ако опита? Да успее само да измъкне сабята си изпод коленете, останалото ще бъде по-лесно. Но как да я измъкне? Да се обърне на едната страна — зле… Пан Заглоба се замисли дълбоко.
После започна все по-бързо да се клати на гръб и при всяко движение се местеше по-малко напред. Стана му горещо, косата му се изпоти повече, отколкото при танц, та от време на време спираше и почиваше, от време на време прекъсваше работата, защото му се струваше, че някой от молойците иде към вратата — и пак започваше с ново усърдие, докато най-сетне стигна до стената.