— Най-напред дяволите ще се позабавляват с вас — измърмори Заглоба.
Въпреки целия си страх от Богун, а може би тъкмо затова, той се закле да не се остави да го хванат жив. Сега се е развързал, има сабя в ръка — ще се защитава. Ама щели да го посекат — нека го посекат, но жив няма да го вземат.
В това време пръхтенето и пъшкането на конете, очевидно съвсем изморени, заглуши по-нататъшния разговор, но същевременно подсказа една мисъл на пан Заглоба.
„Да можех да се промъкна през тая стена и неочаквано да скоча на някой кон! — мислеше си той. — Сега е нощ: докато разберат какво е станало, ще изчезна от очите им. Из тия долища и валози и на слънце е мъчно да преследваш някого, та камо ли в тъмнината! Дай ми, Боже, сгоден случай!“
Но не беше лесно да се намери сгода. Трябваше да се разруши стената, а за това беше нужно да си пан Подбипента или да я подкопаеш като лисица, но и тогава навярно щяха да чуят, да видят и да хванат беглеца за шията, преди да е сложил крак в стремето.
В главата на пан Заглоба се въртяха хиляди дяволии, но тъкмо защото бяха хиляди, никоя не се очертаваше достатъчно ясно.
„Няма друг изход, освен да платя с кожата си“ — помисли той.
И тръгна към третата стена.
Внезапно удари главата си в нещо твърдо и заопипва: беше стълба. То не било свинска кочина, а обор за биволи и до половината дължина имаше строп, който служеше за складиране на слама и сено. Пан Заглоба се изкатери горе, без да мисли нито миг.
След това седна, отдъхна си и започна бавно да изтегля стълбата горе.
— Е, сега съм вече в крепост! — измърмори той. — Дори да намерят друга стълба, няма да се изкатерят бързо тук. Ако не разсека на две главата на тоя, който се покаже пръв, ще дам да ме опушат за филе. О, дявол да го вземе! — каза той внезапно. — Те наистина биха могли не само да ме опушат, ами и да ме опекат и стопят на лой. Но нищо! Ако рекат да запалят обора — добре! Тогава пък изобщо няма да ме хванат жив… А на мене ми е все едно дали гарваните ще ме кълват суров или печен. Стига да мога да се измъкна от тия разбойнически ръце, за другото не ме е грижа, надявам се, че някак ще се нареди.
Явно беше, че пан Заглоба лесно преминава от пълно отчаяние към надежда. Някак съвсем неочаквано у него се породи увереност, като че ли вече е стигнал в стана на княз Йереми. А всъщност положението му не беше се подобрило кой знае колко. Той седеше в стропа и като имаше сабя в ръце, наистина би могъл продължително да брани достъпа до него. Но това беше всичко! Защото от долу до стропа беше като от трън, та на глог — с тая още разлика, че го чакаха и сабите и пиките на молойците, които дебнеха край стените.
— Ще се нареди някак! — измърмори пан Заглоба и като се приближи до покрива, леко започна да разравя и повдига сламената покривка, за да може да си открие „prospectus“45 към света.
Това той постигна лесно, защото молойците непрекъснато разговаряха, за да минава времето на бдението, а при това се беше появил доста силен вятър, който заглушаваше с повея си сред близките дървета шума от повдигането на снопчетата слама.
Не след много дупката беше готова — пан Заглоба пъхна в нея глава и започна да се оглежда наоколо.
Нощта вече преваляше и от изток на небето се появиха първите зари на деня, та при бледата светлина пан Заглоба видя целия двор, пълен с коне, пред къщата — редица заспали молойци, проснали се на дълги неясни линии, по-нататък геранилото на кладенеца и коритото, в което блестеше вода, а покрай тях пак редица заспали хора и двайсетина молойци с голи саби в ръка, които се разхождаха покрай тая редица.
— Това са пленените мои хора — измърмори шляхтичът и след миг добави: — О, да бяха поне мои, а те са на княза! Добър вожд им бях, няма що! Закарах ги право на вълка в устата. С какви очи ще се покажа пред хората, ако Бог ми върне свободата. И от какво ми дойде всичко това? От любовта към пиенето? Какво ме интересуваше мене, че простаците се били женели? Толкова работа имах там, колкото на кучешка сватба. Отказвам се от тоя предател медовината, която влиза в краката, а не в главата. Всички злини на света произлизат от пиянството, защото, ако ни бяха нападнали, когато бяхме трезви, непременно щях да победя и аз да затворя Богун в кочината.
Тук погледът на пан Заглоба отново се спря на къщата, в която спеше бунтовническият главатар, и се задържа на вратата.
— Спи, разбойнико — измърмори Заглоба. — Спи! Дано ти се присъни, че дяволи ти дерат кожата, което и без друго няма да ти се размине. Искаше протак да правиш от моята кожа, опитай се да се качиш тук при мене и тогава ще видим дали няма да накълцам твоята така, та и за обуща на кучетата да не става. Ех, да мога само да се измъкна оттук! Само да мога да се измъкна! Но как?