Той искаше — но молойците не искаха. „Убий ни, бащице, не тръгваме!“ — отговаряха те унило на неговите изблици и той напразно в пристъп на безумие се хвърляше да ги сече със сабя или да ги стреля с пистолет — не искаха и не тръгнаха.
Човек би казал, че земята се разтваряше под краката на атамана, защото това още не беше краят на неговите беди. Понеже се страхуваше да върви право на юг, да не би да го преследват, и понеже смяташе, че Кривонос навярно се е отказал от обсадата, сам тръгна на изток и налетя на отреда на пан Подбипента. Но бдителният като жерав пан Лонгинус не му позволи да го изненада, пръв удари и лесно разби Богун, защото молойците не искаха да се бият, после го прати право в ръцете на пан Скшетуски и той го довърши, та Богун след дълго лутане в степта най-сетне безславно стигна при Кривонос само с петнайсетина конника, без молойците си, без плячка и без пленници.
Но дивият Кривонос, обикновено толкова страшен за подчинените си, ако не са имали късмет, тоя път никак не се разгневи. Той от собствен опит знаеше какво значи да имаш работа с Йереми, затова дори приласка Богун, взе да го утешава и успокоява, а когато той заболя от лошата треска, заповяда да го гледат, лекуват и пазят като зеницата на окото си.
В това време четиримата княжески рицари посяха ужас и страх в областта и се събраха благополучно пак в Ярмолинци, където останаха няколко дни, за да дадат почивка на хората и конете. Там се събраха в една квартира и всеки поред докладваше на пан Скшетуски какво му се е случило и какво е извършил, а след това седнаха на дамаджана с медовина, та в приятелски разговор да разтушат сърцата си и да задоволят взаимно любопитството си.
Но тогава пан Заглоба почти никого не остави да говори. Не искаше да слуша, искаше само него да слушат; оказа се, че той има най-много за разказване.
— Ваша милост панове! — говореше Заглоба. — Вярно, че паднах в плен, но животът се върти като колело. Богун цял живот е побеждавал, а днес ние го победихме. Така е то, така! Както бива обикновено на война! Днес ти щавиш, утре тебе щавят. Но Бог наказа Богун, защото ни нападна, докато спяхме сладко като праведници, и ни разбуди по такъв гаден начин. Хо, хо! Той мислеше, че ще ме уплаши със своя мръсен език, но казвам ви, ваша милост панове, че като го притиснах, веднага загуби ума и дума, смути се и започна да приказва това, което не искаше да каже. Какво ще ви разправям?… Ако не бях попаднал в плен, нямаше двамата с пан Михал да му нанесем поражение. Казвам двамата, тъй като до смъртта си няма да престана да твърдя, че в тая работа magna pars fui47. Да пукна, ако не е така! Чуйте по-нататък моите основания: ако не бяхме го победили с пан Михал, нито пан Подбипента щеше да има какво да довършва, нито после пан Скшетуски. Най-сетне, ако не бяхме го разгромили, той щеше да разгроми нас. А щом това не стана, на кого се дължи?
— Ех, че си лисица, ваша милост — каза пан Лонгинус. — Тук ще завъртиш опашка, там ще офейкаш, но винаги ще се измъкнеш.
— Глупав е тоя хрът, който тича подир опашката си, защото няма да я стигне и нищо добро няма да помирише, а освен това не ще надуши чуждата следа. Колко хора загуби, ваша милост?
— Ами всичко около дванайсет и няколко ранени — нали вече не ни атакуваха много.
— А ваша милост, пане Михале?
— Около трийсет, защото нападнах изненадани хора.
— А ти, пане поручик?
— Толкова, колкото пан Лонгинус.
— А пък аз двама. Кажете сами кой е по-добър вожд? Там е работата! Защо дойдохме тук? По заповед на княза да събираме сведения за Кривонос. А ще ви кажа, ваша милост панове, че аз пръв събрах сведения за него, и то от най-сигурното място: от Богун. И зная, че се намира при Каменец, но мисли да се откаже от обсадата, понеже се е уплашил. Това зная de publicis48, но зная и нещо друго, от което сърцата ви ще се изпълнят с радост и за което не съм говорил досега, понеже исках всички заедно да се посъветваме. Освен това досега не бях здрав, понеже умората ме съсипа, а вътрешностите ми се бяха разбунтували от това разбойническо връзване на кълбо. Мислех, че ще пукна.