— За Бога, говори, ваша милост! — извика пан Володийовски. — Дали не си чул нещо за нашата клетница?
— Чух и нека я благослови Бог — рече Заглоба.
Пан Скшетуски се изправи с целия си ръст, но веднага седна. Настана такава тишина, та се чуваше и бръмченето на комарите по прозорчето, докато пан Заглоба отново взе думата:
— Зная със сигурност, че е жива и е в ръцете на Богун. Ваша милост панове, това са страшни ръце, но Бог не е позволил да й се причини зло или да бъде опозорена. Това ми го каза самият Богун, който по-скоро би бил готов да се хвали с нещо друго.
— Как е възможно това? Как е възможно това? — питаше Скшетуски трескаво.
— Ако лъжа, гръм да ме порази! — отвърна пан Заглоба сериозно. — Защото това е свято нещо. Слушайте какво ми каза Богун, когато искаше да се подиграе с мене, преди аз окончателно да се разправя с него: „Ти да не си мислил, казва, че за селянин си я отвел в Бар? Че аз съм селяндур, казва, та насила да я завладея? Нима нямам възможност да ни венчаят в Киев и попове, казва, да ми пеят, и триста свещи да ми горят — на мене, атамана, хетмана!“ И тупаше над мене с крака, заплашваше ме с нож, защото мислеше, че ще ме уплаши, но аз му казах кучетата да плаши.
Скшетуски вече се опомни, монашеското му лице просветна и отново по него се заредиха страх и надежда, радост и несигурност.
— Тогава къде е тя? Къде? — питаше той бързо. — Ако и това си узнал, ваша милост, тогава си истински спасител.
— Това той не ми каза, но за умната глава и две приказки стигат. Обърнете внимание, ваша милост панове, че той непрекъснато се подиграваше с мене, преди да го сложа на място, и разправяше така: „Най-напред, казва, ще те откарам при Кривонос, а после на сватба бих те поканил, но сега е война, та тя няма да стане скоро.“ Обърнете внимание, ваша милост панове: „Няма да стане скоро!“ — следователно имаме време. Второ, обърнете внимание и на следното: най-напред при Кривонос, а после на сватба — значи тя в никакъв случай не е при Кривонос, а някъде по-далече, където войната още не е стигнала.
— Златен човек си, ваша милост! — извика Володийовски.
— Затова отначало си мислех — продължи Заглоба, приятно поласкан, — че може би я е пратил в Киев. Но не е, защото ми каза, че ще отиде с нея на сватба в Киев — щом ще ходи там с нея, значи тя не е там. А и той е достатъчно умен, та не би я откарал там, нали ако Хмелницки тръгне към Червена Рус49, тогава литовската войска лесно ще може да превземе Киев.
— Вярно! Вярно! — възкликна пан Лонгинус. — Кълна се в Бога, че не един човек би поискал да смени главата си с твоята.
— Само че аз не бих я сменил с всекиго от страх да не би вместо глава да получа кратуна, което лесно би могло да ми се случи с литовците.
— Пак си започна своето — рече Лонгинус.
— Дай ми да свърша, ваша милост. Значи няма я нито при Кривонос, нито в Киев, тогава къде е?
— Ето това е!
— Ако ваша милост се досещаш, кажи го по-скоро, защото мене огън ме гори! — викна Скшетуски.
— Отвъд Ямпол! — рече Заглоба и погледна тържествуващо със здравото си око.
— Откъде знаеш, ваша милост? — попита Володийовски.
— Откъде зная ли? Ето откъде: седя си аз в кочината, защото оня разбойник заповяда в кочина да ме затворят — дано шопари го изядат за това! — а наоколо казаците приказват помежду си. Тогава долепям ухо до стената и какво чувам?… Един казва: „Сега атаманът сигурно ще тръгне за Ямпол и оттатък.“ А друг. „Мълчи, ако ти е мила младата глава…“ Главата си давам, че тя е оттатък Ямпол.
— О, това е съвсем сигурно! — възкликна Володийовски.
— В Дивите поля не я е завел значи, по моите сметки трябва да я е скрил някъде между Ямпол и Ягорлик. Веднъж аз бях по ония места, когато се събираха кралски и татарски съдии, защото, както ви е известно, на границата се разглеждат спорове за отвличане на стада, а такива спорове има много. Там по целия Днепър е пълно с долища, скрити места и разни гъсталаци, където в хутори живеят хора, непризнаващи никаква власт, понеже са в пущинаци и не виждат никого. И той сигурно я е скрил при такива диви колибари, защото там е намерил за най-безопасно.