Но Скшетуски разбра вече каква е работата.
— Въпросите после — каза той, — сега на конете!
— На конете! На конете!
Копитата на конете на Вершуловите татари тропаха вече пред прозорците; местните жители, събудени от пристигналата войска, излизаха от къщите с фенерчета и борина в ръка.
Вестта светкавично се разнесе из целия град. Веднага камбаните забиха тревога. Тихото преди миг градче се изпълни с шум, тропот на коне, шумни команди и крясъци на евреи. Жителите искаха да бягат заедно с войската, впрягаха коли, товареха деца, жени, покъщнина; кметът начело на няколко граждани дойде да моли Скшетуски да не заминава преди тях, а да съпроводи жителите поне до Тарнопол, но пан Скшетуски не искаше и да чуе, защото имаше категорична заповед веднага да замине за Лвов.
Тръгнаха и едва по пътя Вершул се поуспокои и започна да разказва как и какво бе станало.
— Откак Жечпосполита съществува — каза той, — никога не е понасяла такова поражение. Нищо не е Цецора, нищо не са Жълти води, нищо не е Корсун!
А Скшетуски, Володийовски и пан Лонгинус Подбипента се навеждаха чак до вратовете на конете или се хващаха за главата, или вдигаха ръце към небето.
— Човек не може да повярва! — казваха те. — А къде беше князът?
— Изоставен, умишлено отстранен от всичко, той дори не владееше своята дивизия.
— А кой я командваше?
— Никой и всички. Аз служа отдавна, врял и кипял съм във военните работи, но такава войска и такива командири досега не бях виждал.
Заглоба, който не обичаше особено много Вершул и го познаваше слабо, започна да върти глава и да мляска — накрая каза:
— Ваша милост пане! Дали не ти се е само сторило така, или едно частично поражение смяташ за пълна катастрофа, ами че това, което разправяш, далеко надминава човешката имагинация52.
— Че надминава, надминава, и ще кажа на ваша милост нещо повече — че с радост бих дал да ми отсекат главата, ако по някакво чудо излезе, че се лъжа.
— Но как, ваша милост, се намери пръв след поражението във Волочиска? Не искам да допусна, че пръв си офейкал. Къде е тогава войската? Накъде бяга? Какво стана с нея? Защо бегълците не са предупредили ваша милост? Напразно търся отговор на всички тия въпроси.
Във всяко друго време Вершул нямаше да прости за такива въпроси, но в тоя момент той не можеше да мисли за нищо друго освен за поражението, затова отвърна само:
— Аз пръв дойдох във Волочиска, защото другите бягаха към Ожиговци, а мене князът нарочно ме изпрати насам, където очакваше, че ще бъдете вие, за да не би да ви обгърне пороят, ако узнаете твърде късно. И второ — понеже тия петстотин конника, с които разполагате, сега значат много за него, тъй като дивизията му в по-голямата си част загина или е разпръсната.
— Странни неща! — измърмори Заглоба.
— Да те е страх да помислиш, отчаяние те обзема, сърцето се къса, сълзите текат! — каза Володийовски, като кършеше ръце. — Отечеството повалено, безславие след смъртта! Такава войска разпръсната… погубена! Не може да бъде друго, освен че идва краят на света и Страшният съд!
— Не го прекъсвайте — каза Скшетуски. — Дайте му възможност да разкаже всичко.
Вершул млъкна, сякаш събираше сили; известно време се чуваше само шляпането на копитата в калта, защото валеше дъжд.
Беше още дълбока нощ и много тъмна, тъй като бе облачно, а в тоя мрак, при тоя дъжд, странно зловещо звучаха думите на Вершул, който заговори така:
— Ако не се надявах, че ще падна в бой, навярно щях да полудея. Вие говорехте, ваша милост панове, за Страшния съд — и аз така мисля, че той скоро вече ще настъпи, ето всичко се разпада, злото взема връх над добродетелта и Антихрист вече се разхожда по света. Вие не сте видели това, което стана, но ако не можете да понесете дори разказа за него, какво да кажа аз, който със собствените си очи видях поражението и безкрайния позор! Бог ни даде щастливо начало в тая война. След като при Чолгански камък нашият княз отстрани пан Лашч, той забрави всичко друго и се помири с княз Доминик. Всички се радвахме на тази конкордия53 — а и Бог я благослови. Князът спечели втора победа при Константинов и превзе самия град, понеже неприятелят го напусна още при първата атака. След това тръгнахме за Пилавци, при все че князът не съветваше да отиваме там. Но веднага по пътя започнаха срещу него разни машинации, антипатии, завист и открити интриги. Не го слушаха при съвещанията, не обръщаха внимание на това, което говореше, и преди всичко се мъчеха да разделят нашата дивизия, за да не бъде цялата в ръцете на княза. Ако той се противопоставеше, върху него щяха да стоварят вината за поражението, затова князът мълчеше, страдаше, понасяше. И така, по заповед на главнокомандващия леките части останаха в Константинов заедно с Вурцел, с артилерията и с оберщер Махницки. Отделиха литовския полковник пан Ошински и полка на Корицки, така че при княза останаха само хусарите под командването на Зачвилиховски, два полка драгуни и аз с част от моята хоронгва. Всичко това не броеше повече от две хиляди души. И оттогава вече започнаха да се отнасят пренебрежително към него, аз сам съм чувал как хората на княз Доминик казваха: „Сега вече след победата няма да кажат, че тя се дължи на Вишньовецки.“ И високо разправяха, че ако князът се увенчае с много голяма слава, тогава и неговият кандидат принц Карол ще бъде избран за крал, а те искат Кажимеж. И те така заразиха с котериите си цялата войска, че започнаха спорове в групите като в сейм, започнаха да изпращат разни делегати — и се мислеше за всичко друго освен за битката, като че ли неприятелят беше вече разгромен. А ако започна, ваша милост панове, да ви разказвам за пировете, за тържествата, за лукса, вие няма да ми повярвате. Нищо не са представлявали войските на Пир54 пред тия войски, целите в злато, скъпоценности и щраусови пера. Около двеста хиляди слуги и безброй коли вървяха подир нас, конете падаха под тежестта на позлатените и копринени шатри, колите се трошаха, защото не можеха да издържат тежките сребърни прибори. Човек би помислил, че сме тръгнали да завоюваме целия свят. Шляхтичите от опълчението по цели дни и нощи плющяха с камшици: „Ето, казваха, с какво ще усмирим селяците, без да вадим саби.“ А ние, старите воини, свикнали да се бием, не да приказваме, вече предчувствахме нещо лошо при вида на тая нечувана самомнителност. Вдигна се врява против пан Кишел, че бил предател, и в негова полза, че бил благороден сенатор. Пияни се биеха със саби. Нямаше стража около становете. Никой не пазеше реда, никой не командваше, всеки вършеше каквото си иска, отиваше където му харесва, спираше където пожелае, слугите вдигаха врява — о, милостиви Боже, това беше маскарад, а не военен поход, маскарад, на който с танци, пиянство, езда и продажничество проиграха докрай salutem Repulicae55.