— Ние сме още живи! — каза Володийовски.
— И Бог е на небето! — добави Скшетуски.
Отново зацари мълчание, след което Вершул продължи:
— Ще загинем totaliter56, освен ако Бог стори чудо, престане да ни бичува за нашите грехове и ни окаже незаслужено милосърдие. Понякога аз сам не вярвам, че съм видял с очите си всичко това, и ми се струва, ме кошмар ме е душил насън…
— Разказвай, ваша милост, по-нататък — каза Заглоба. — Стигнахме значи при Пилавци и после?
— И спряхме там. Не зная какво се съвещаваха военачалниците — на Страшния съд ще отговарят за това, защото, ако бяха ударили веднага, Хмелницки щеше на всяка цена да бъде разбит и унищожен въпреки безредието, недисциплинираността и крясъците, а също и липсата на предводител. Там, между казаците, вече била настъпила паника, вече се съвещавали как да предадат Хмелницки и старейшините около него, а самият той вече се канел на бяга. Нашият княз ходеше от шатър на шатър, молеше, заплашваше: „Да ударим, преди да дойдат татарите, да ударим!“ — и си скубеше косата, а там се гледаха един друг — и нищо, нищо! Пиеха, бърбореха… Дойдоха слухове, че татарите идат — ханът с двеста хиляди конника — а те съвещават ли се, съвещават. Князът се затвори в шатъра си, защото го бяха напълно пренебрегнали. Във войската се заговори, че канцлерът забранил на княз Доминик да започне бой, защото се водели преговори. Настъпи още по-голямо безредие. Най-сетне татарите дойдоха, но първия ден Бог ни даде късмет: князът се сблъска с тях и пан Ошински, както и пан Лашч се биха много добре и прогониха ордата от бойното поле, а значителна част избиха — но после…
Тук гласът на Вершул замря в гърдите.
— После? — попита пан Заглоба.
— Дойде страшна, непонятна нощ. Помня, бях на стража с моите хора край реката, когато изведнъж чувам, че в казашкия стан започват да стрелят с оръдия за поздрав и да викат. Едва тогава си спомних какво говореха предния ден в стана: че цялата татарска сила още не била пристигнала, а само Тухай бей с част от нея. Тогава си помислих, че щом там има приветствия, значи е пристигнал самият хан. Но ето че и в нашия стан се вдигна врява. Завтекох се там заедно с няколко души. „Какво се е случило?“ А те ми викат: „Военачалниците избягали!“ Тичам при княз Доминик — няма го! При подчашия — няма го! При коронния хоронжи — няма го! Боже Господи!… Войници тичат по мегдана, викове, крясъци, шум, с главни светят: къде са военачалниците? Къде са военачалниците? А други викат: „На конете, на конете!“ Трети пък: „Панове братя, спасявайте се! Измяна, измяна!“ Вдигат ръце нагоре, лицата им обезумели, очите изблещени, блъскат се, тъпчат се, душат се, яхват конете, бягат слепешката, без оръжие. После започнаха да хвърлят шлемове, брони, оръжия, шатри! Но ето че иде князът начело на хусарите със сребърни доспехи: шест факли носят около него, а той е изправил стремената и вика: „Ваша милост панове, аз съм тук, всички при мене!“ Къде ти! Не го чуват, не го виждат, тичат към хусарите, разбъркват ги, събарят хора и коне, едва спасихме самия княз — после по стъпканите огнища, в мрака, като придошъл поток, като река цялата войска в дива паника изскача от стана, разпръсва се, изчезва, бяга… Няма вече войска, няма командири, няма Жечпосполита… Има само неизмит позор и стъпил на шията казашки крак…