Защото всеки повтаряше: „Татарите са съвсем близо!“ Едни видели пожари зад себе си, други се кълняха във всички светии, че им остава само да хванат гората. Купчините хора, които обграждаха войниците, слушаха с напрежение тия вести. Покривите и кулите на черквите бяха обсипани с хиляди любопитни; камбаните биеха тревога — а тълпите от жени и деца се задушаваха по черквите, в които между ярки свещи блестеше светата дарохранилница.
Пан Скшетуски със своя отред си пробиваше бавно път от Халицката порта през плътната маса от коне, коли, войници, през занаятчийските сдружения, застанали при своите знамена, и през тълпите, които с удивление гледаха тая хоронгва, която влизаше в града не в безредие, а в боен ред. Започнаха да викат, че пристига помощ, и отново с нищо неоправданата радост обзе масите, които започнаха да се притискат и да хващат пан Скшетуски за стремената. Дотърчаха и войници, които викаха: „Това са бойци на Вишньовецки! Да живее княз Йереми!“ Настана такава блъсканица, че хоронгвата едва напредваше.
Най-сетне насреща се появи отред драгуни начело с офицер. Войниците проправяха път през тълпата, а офицерът викаше: „Дайте път! Дайте път!“ — и удряше с плоското на сабята ония, които не отстъпваха достатъчно бързо.
Скшетуски позна Кушел.
Младият офицер поздрави сърдечно познатите.
— Какви времена! Какви времена! — каза той.
— Къде е князът? — питаше Скшетуски.
— Щеше да го умориш от грижа, задето толкова дълго те няма. Изгледа си очите за тебе и твоите хора. Сега е в манастира на бернардинците; мене ме изпратиха да пазя реда в града, но Грозвайер57 вече се е заел с това. Ще дойда с тебе в черквата. Там сега има съвещание.
— В черквата?
— Тъй вярно. Ще предлагат жезъла на княза, защото войниците заявяват, че няма да защитават града под предводителството на друг.
— Да вървим! И аз бързам да стигна при княза.
Съединените части тръгнаха. По пътя Скшетуски разпитваше за всичко, което става в Лвов, и дали отбраната е вече решена.
— Тъкмо сега се решава тоя въпрос — каза Кушел. — Гражданите искат да се отбраняват. Какви времена! Хора от долно съсловие проявяват повече сърцатост, отколкото шляхтата и войниците.
— А военачалниците? Какво е станало с тях? В града ли са и няма ли да пречат на княза?
— Стига той самият да не се противопостави! Имаше по-добро време, когато трябваше да му се даде хетманският жезъл, сега е късно. Военачалниците не смеят да се покажат пред очите на хората. Княз Доминик само си починал и се нахранил в двореца на архиепископа и веднага се махнал. И добре е направил — няма да повярваш колко са озлобени войниците срещу него. Вече го няма, а те продължават да викат: „Дайте го тук, веднага ще го разсечем!“ — и сигурно нямаше да мине без някой инцидент. Пан коронният подчаши дойде пръв тук и дори започна да приказва против княза, но сега седи мирно, защото и срещу него се надига протест. Всички го обвиняват в очите, а той само гълта сълзите. Общо взето, страшни работи стават! Какви времена дойдоха! Казвам ти: благодари на Бога, че не беше при Пилавци, че не си бягал оттам, тъй като ние, които бяхме там, само по едно чудо не си загубихме напълно ума.
— А нашата дивизия?
— Няма я вече! Едва останало нещичко от нея. Вурцел го няма. Махницки го няма, Зачвилиховски го няма. Вурцел и Махницки не бяха при Пилавци, защото останаха в Константинов. Там ги остави тоя Велзевул княз Доминик, за да намали силата на нашия княз. Не се знае дали са успели да избягат, или неприятелят ги е пленил. Старият Зачвилиховски потъна като камък във вода. Дай Боже да не е загинал.
— А много ли войници са се събрали тук?
— Има доста, но каква полза от това!… Само князът би могъл да се справи с тях, ако пожелае да приеме жезъла, защото те не искат да слушат никого. Князът страшно се безпокоеше за тебе и за войниците… Това е единствената цяла хоронгва. Ние вече те бяхме оплакали.