— Сега е щастлив оня, когото оплакват.
Някое време пътуваха мълчаливо, като гледаха тълпите и слушаха гълчавата и виковете: „Татари! Татари!“ На едно място видяха страшна гледка: разкъсваха на парчета един човек, обвинен от тълпата в шпионаж. Камбаните биеха непрекъснато.
— Татарската орда скоро ли ще бъде тук? — попита Заглоба.
— Дявол я знае!… Може би още днес. Тоя град няма да се отбранява дълго, не ще издържи. Хмелницки идва с двеста хиляди казаци освен татарите.
— Капут!58 — отговори шляхтичът. — По-добре да бяхме продължили презглава нататък! Защо спечелихме толкова победи?
— От кого?
— От Кривонос, от Богун, дявол знае от кого още!
— Ами! — каза Кушел и като се обърна към Скшетуски, го попита с тих глас: — А тебе, Ян, Бог не те ли зарадва с нещо? Не намери ли това, което търсеше? Не узна ли поне нещичко?
— Не е време да се мисли за това! — възкликна Скшетуски. — Какво съм аз с моите лични работи пред това, което стана? Всичко е суета, суета, а накрая смърт!
— И на мене ми се струва, че целият свят ще загине скоро — каза Кушел.
В това време стигнаха до черквата на бернардинците, която светеше. Безкрайни тълпи стояха пред черквата, но не можеха да влязат вътре, че кордон от пазачи с алебарди затваряше входа и пускаше само по-видните граждани и висшите военни чинове.
Скшетуски заповяда на хората си да образуват втори кордон.
— Да влезем — каза Кушел. — Половината Жечпосполита се намира в тая черква.
Влязоха. Кушел не беше преувеличил много. Всички по-видни личности във войската и в града се бяха събрали тук на съвещание: воеводи, кастелани, полковници, ротмистри, офицери от чуждестранни части, духовенство, толкова шляхта, колкото черквата можеше да побере, множество военни от по-долни чинове и двайсетина градски съветници начело с Грозвайер, който предвождаше гражданството. Тук бяха и князът, и пан коронният подчаши, един от военачалниците, и киевският воевода, и стобницкият староста, и Весел, и Арцишевски, и литовският полковник пан Ошински — насядали пред големия олтар така, че да може publicum59 да ги вижда. Съвещаваха се бързо, трескаво, както обикновено в такива случаи: ораторите излизаха напред и заклинаха първенците да не предават без съпротива града във вражите ръце. Дори ако го сполети гибел, градът ще спре неприятеля, Жечпосполита ще се съвземе. Какво липсва за отбраната? Има стени, има решителност — трябва им само вожд. А когато се говореше така, сред публиката започваше шепот, който преминаваше в силни възгласи — ентусиазъм обземаше събраните. „Ще загинем! С готовност ще загинем — викаха, — за да измием позора от Пилавци, да заслоним отечеството!“ Сабите задрънкаха и голите им острия почнаха да святкат при блясъка на свещите. А други викаха: „Тихо! В съвещанието трябва да има ред!“ — „Да се отбраняваме или не?“ — „Да се отбраняваме! Да се отбраняваме!“ — крещеше събранието така, че отразеното от сводовете ехо повтаряше: „Да се отбраняваме!“ „Кой ще бъде вождът? Кой ще бъде вождът?“ — „Княз Йереми. Той е вожд! Той е герой, той да отбранява града и Жечпосполита. На него да дадат жезъла и да живее!“
Тогава от хиляди гърла се изтръгна толкова гръмък вик, че стените чак затрепераха, а стъклата на черковните прозорци задрънчаха:
— Княз Йереми! Княз Йереми! Да живее! Да живее! И да побеждава!
Хиляди саби засвяткаха, всички очи се обърнаха към княза, а той стана спокойно и със смръщени вежди. Веднага всичко утихна, та муха да бръмне, щеше да се чуе.
— Ваша милост панове! — рече князът със звучен глас, който при тая тишина стигна до ушите на всички. — Когато кимврите и тевтоните нападнали римската държава, никой не искал да поеме главното командване, докато го поел Марий. Но Марий имал законно право да го поеме, защото не е имало вождове, назначени от сената… В тоя хаос и аз не бих отказал да поема властта, понеже искам да служа на отечеството си — но не мога да приема жезъла, тъй като бих обидил отечеството, сената и върховните власти, а не искам да бъда самозван вожд. Между нас е тоя, на когото Жечпосполита е дала жезъла. Това е пан коронният подчаши…
Князът не можа да довърши, защото при споменаването на подчашия се вдигна страхотна врява и дрънкане на саби; тълпата се залюля и избухна като барут, върху който е паднала искра. „Вън! Смърт за него! Pereat!“60 — носеше се из тълпата. „Pereat! Pereat!“ — чуваше се все по-силно. Подчашият скочи от стола си блед, с капки студена пот по челото, а в това време към дървената преграда и олтара започнаха да се приближават сърдити мъже и вече се чуваше зловещото: „Дайте го тук!“ Князът, като видя накъде отива работата, стана и протегна десница.