Лелеян от тия мисли, князът пътуваше с охрана от няколко хоронгви. При него бяха пан Заглоба и пан Володийовски, като първият се кълнеше във всичко, че ще прокара избора на принц Карол, защото умее да приказва с шляхтата и знае как да я спечели; вторият командваше ескорта на княза. В Шеница, недалеко от Минск61, мила изненада очакваше княза. Тук той се срещна с княгиня Гризелда, която отиваше от Брест-Литовск във Варшава за по-голяма безопасност, и защото основателно очакваше, че князът също ще отиде там. Те се приветстваха сърдечно след дългата раздяла. Княгинята, макар да имаше желязна душа, се хвърли в прегръдките на мъжа си с такъв плач, че няколко часа не можа да се успокои, защото — ах! — колко често бе преживявала такива минути, когато смяташе, че вече няма да го види. Но ето че Бог е искал той да се върне по-славен от когато и да било, покрит с такава слава, каквато не беше озарявала още никого от неговия род, връщаше се като най-големия между вождовете, единствена надежда на цялата Жечпосполита. Княгинята току се откъсваше от гърдите му и поглеждаше през сълзи това изпито, почерняло лице, високото чело, продрано на дълбоки бразди от грижи и труд, зачервените от безсънни нощи очи и отново се заливаше в сълзи, а всички придворни дами й пригласяха от глъбините на развълнуваните си сърца. След като князът и княгинята малко по малко се успокоиха, отидоха в просторния местен енорийски дом и там се посипаха въпроси за приятели, дворяни и рицари, които сякаш бяха станали членове на семейството и с които се бяха сраснали спомените от Лубни. Най-напред князът успокои загрижеността за Скшетуски, като й обясни, че той само затова е останал в Замошч, понеже при тия мъки, които му е пратил Бог, не искал да потъне в столичния шум и предпочел със сурова военна служба и с работа да лекува сърдечните си рани. После князът й представи пан Заглоба и й разправи за неговите подвизи.
— Той е vir incomparabilis62 — казваше князът, — който не само изтръгна младата Курцевич от ръцете на Богун, но я преведе през самите станове на Хмелницки и татарите, а после заедно с нас се държа най-похвално при Константинов и придоби голяма слава.
Като слушаше това, княгинята не пестеше похвалите си към пан Заглоба, на няколко пъти му подаде ръка, за да я целуне, и му обещаваше още по-голяма награда при съответен случай. А „vir incomparabilis“ се кланяше, със скромност прикриваше героизма си или се надуваше и поглеждаше към придворните дами, защото, макар да беше стар и не можеше да очаква много нещо от прекрасния пол, все пак приятно му беше, че те слушат толкова похвали за неговата храброст и подвизи. Не липсваше обаче и тъга при тая инак радостна среща не само поради тежкото време за отечеството, а и защото много пъти на въпросите на княгинята за разни познати рицари князът отговаряше: „Убит… убит… изчезнал“. При тия думи и девойките заплакваха, понеже между убитите бяха споменавани и много скъпи имена.