Малкият Володийовски прекъсна мълчанието, което цареше в стаята.
— А как мислите вие, отче, какво може да му е на нашия господар?
— Хм! — рече старецът. — Аз не съм му изповедник, та не зная. Сам си блъскам главата да разбера върху какво мисли той. Изглежда, че това е някаква душевна борба, другояче не може да бъде — а колкото е по-голяма душата, толкова мъката е по-тежка…
Старият рицар не се лъжеше, защото в тоя момент князът, вождът и победителят, лежеше в жилището си в праха пред разпятието и водеше една от най-тежките битки в живота си.
Стражите в збаражкия замък обявяваха полунощ, а Йереми още продължаваше да разговаря с Бога и със собствената си възвишена душа. Разумът, съвестта, любовта към отечеството, гордостта, чувството за собствена сила и за великите му задачи се бяха превърнали в гърдите му в борци и водеха ожесточена борба помежду си, от която гърдите се пръскаха, главата се пръскаше и болка разкъсваше всички части на неговото тяло. Въпреки волята на примаса, на канцлера, сената, на главното командване, въпреки волята на правителството при тоя победител идваха редовните войски, шляхтата, частно наетите чуждестранни хоронгви, с една дума, цялата Жечпосполита се поставяше в негови ръце, прибягваше под неговото крило, съдбата си поверяваше на неговия гений и чрез най-добрите си синове викаше. „Спасявай, защото само ти можеш да спасиш!“ Още месец, още два и при Збараж ще се съберат сто хиляди бойци, готови за бой на живот и смърт срещу хидрата на гражданската война. Тук картини на бъдещето, осияни от някаква безкрайна светлина на слава и могъщество, започнаха да минават пред очите на княза. Ще затреперят тия, които бяха искали да го пренебрегнат и унижат — а той ще грабне тия железни полкове от рицари, ще ги поведе по украинските степи към такива победи, към такива триумфи, за каквито историята още не е чувала. И князът усеща у себе си съответната сила — от раменете му израстват крила като на Свети Архангел Михаил. В тоя миг той се превръща в някакъв исполин и не може да го побере нито целият замък, нито целият Збараж, нито цялата Рус. За Бога! Той ще унищожи Хмелницки! Ще смачка бунта — той ще върне спокойствието на отечеството! Князът вижда просторни бойни поля, многохилядни войски, чува гърма на оръдията… Битка! Битка! Нечуван погром, небивал погром! Много хиляди тела, безброй знамена застилат окървавената степ, а той стъпва по тялото на Хмелницки и тръбите тръбят победа, а гласът им се носи от море до море… Князът скача и протяга ръце към Христос, а около главата му пламти някаква червена светлина. „Христе! Христе! — вика той. — Ти знаеш, ти виждаш, че аз мога да направя това, кажи ми, че съм длъжен!“
Но Христос е отпуснал глава върху гърдите и мълчи с такава болка, сякаш току-що е разпнат. „За твоята слава! — викна князът. — Non mihi, non mihi, sed nomini Tuo da gloriam!15 За слава на вярата и на църквата, на цялото християнство! О, Христе! Христе!“ И нова картина прелита пред очите на героя. Не с победата над Хмелницки свършва тоя път. Като погълне бунта, князът още повече ще се налее от неговата плът, ще стане исполин от неговите сили, много хиляди казаци ще присъедини към многото хиляди шляхтичи и ще отиде още по-далече: ще удари Крим, ще хване страхотния змей в собствената му яма, кръст ще забие там, където никога досега камбани не са призовавали верните на молитва.
Или ще отиде в ония земи, които веднъж вече князете Вишньовецки са тъпкали с конски копита, и ще разшири до последните предели на земята границите на Жечпосполита, а с тях и на католическата църква…
Къде е краят на тоя устрем? Къде е краят на славата, на силата, на могъществото? Изобщо го няма…
В стаята на замъка нахлува бяла лунна светлина, но часовниците бият късен час и петлите пеят. Скоро ще изгрее денят, но дали това ще бъде ден, в който покрай слънцето на небето ново слънце ще засвети на земята?
Да! Дете би бил князът, а не мъж, ако не направи това, ако поради някакви причини не послуша гласа на своето предназначение. Ето, той вече чувства известно спокойствие, което, изглежда, милостивият Христос е излял върху него — хвала му за това! Вече мисли по-трезво, по-леко и с очите на душата си ясно обгръща положението на отечеството и всички въпроси. Политиката на канцлера и на ония там панове във Варшава, както и на брацлавския воевода е лоша и пагубна за отечеството. Най-напред трябва да се смаже Запорожието, океан кръв да се източи от него, да бъде сломено, смачкано, а едва след това да се даде на победените всичко — да се свърши с всички злоупотребления, с всякакъв гнет, да се въведе ред, спокойствие; когото можеш да доубиеш окончателно, ти го върни към живота — ето едничкия път, достоен за тая велика и великолепна Жечпосполита. Може би по-рано, по-рано е било възможно да се избере друг — днес не! Иначе до какво ще доведат преговорите, когато едни срещу други са застанали безчислени въоръжени хора, а дори и да се сключат някакви споразумения — каква сила биха могли да имат те? Не! Не! Това са бълнувания, това са фантазии, това е война, която ще трае цели векове, това е море от сълзи и кръв в бъдеще!… Нека поемат по оня единствен път — велик, благороден, мощен — И той няма да иска нищо повече. Ще се прибере отново в своя Лубни и ще чака мирно, докато пронизителните тръби на Градив16 не го призоват отново към подвизи…