— А защо не е спрял в имението?
— Защото, изглежда, не познава нашия господар. А и къщата е затворена вече цял месец.
— Може това да е Харламп — каза Заглоба.
— Не — отговори Володийовски. — Той ще дойде в два часа след пладне.
— Ей, пане Михал, а на мене ми се струва, че е той.
— Откъде накъде?
— Ще отида да зърна кой е. Евреино, а отдавна ли е тук тоя пан?
— Днес пристигна, няма два часа.
— А не знаеш ли откъде е?
— Не зная, но трябва да е отдалеко, защото конете му бяха капнали. Хората разправяха, че бил от другата страна на Висла.
— Тогава защо е спрял чак тук, в Липков?
— Кой го знае?
— Ще отида да видя — повтори Заглоба. — Може да е някой познат. Той се приближи до затворената врата на стаята, почука по нея с дръжката на сабята си и попита:
— Ваша милост пане, мога ли да вляза?
— А кой е там? — обади се глас отвътре.
— Свой — каза Заглоба и открехна вратата. — Извинете, ваша милост, може би ненавреме? — добави той и пъхна глава в стаята.
Но изведнъж се дръпна назад и затръшна вратата, сякаш видя смъртта. На лицето му бе изписан ужас, примесен с най-голямо изумление, отвори уста и гледаше Володийовски и Кушел с обезумели очи.
— Какво ти е, ваша милост? — попита Володийовски.
— За Бога, тихо! — рече Заглоба. — Там… Богун!
— Какво? Какво ти стана, ваша милост?
— Там… Богун!
Двамата офицери скочиха на крака.
— Да не си си загубил ума, ваша милост? Опомни се. Кой?
— Богун! Богун!
— Не може да бъде!
— Може и още как! Кълна се в Бога и всички светии!
— А защо си толкова стъписан, ваша милост? — рече Володийовски. — Ако той е там, значи Бог го праща в ръцете ни. Успокой се, ваша милост. Уверен ли си, че е той?
— Както съм уверен, че говоря с ваша милост! Видях го, обличаше се.
— А той видя ли те, ваша милост?
— Не зная, струва ми се, че не.
Очите на Володийовски светнаха като въглени.
— Евреино! — каза той тихо и махна рязко с ръка. — Я ела тук!… Стаята има ли друга врата?
— Няма, само от тук се влиза.
— Кушел! При прозореца! — прошепна пан Михал. — О, сега вече няма да ни избяга.
Без да каже нито дума, Кушел изтича навън.
— Съвземи се, ваша милост — каза Володийовски. — Гибелта виси над неговата глава, а не над твоята. Какво може да ти стори той? Нищо.
— Ама аз само от изумление не мога да се съвзема! — отвърна Заглоба, а тайно си помисли: „Вярно! От какво ще се страхувам! Пан Михал е при мене — Богун да му мисли!“
И като се наежи страхотно, хвана сабята за дръжката.
— Пане Михал, тоя път той не бива да ни избяга.
— Но дали е той? Аз още не мога да повярвам. Какво ще прави тук?
— Хмелницки го е пратил да шпионира. Това е най-вероятно! Чакай, пане Михал. Ще го хванем и ще му поставим кондиция74: или ще ни върне княгинята, или ще го заплашим, че ще го предадем на правосъдието.
— Стига да даде княгинята, после да върви по дяволите!
— Да, но ние не сме ли твърде малко? Двама и с Кушел трима. Той ще се отбранява като бесен, а и няколко човека има със себе си.
— Харламп ще дойде с още двама — ще бъдем шестима! Достатъчно!… Шт!
В тоя миг вратата се отвори и Богун влезе в помещението.
Той навярно не беше забелязал по-рано Заглоба, когато надничаше в стаята му, защото, щом го видя сега, трепна внезапно и сякаш пламък премина по лицето му, а ръката със светкавична бързина се намери върху дръжката на сабята — но всичко това продължи само миг. Огънят веднага се дръпна от лицето му и то леко пребледня.
Заглоба го гледаше и не казваше нищо — атаманът също стоеше мълчалив; муха да бръмне, щеше да се чуе, а тия двама души, чиито съдби се преплитаха по толкова странен начин, в тоя миг се преструваха, че не се познават.
Това продължи доста време. На пан Михал се стори, че са минали векове.
— Евреино — каза внезапно Богун, — далече ли е оттук до Заборов?
— Не е далече — отвърна евреинът. — Веднага ли заминаваш, ваша милост?
— Веднага — каза Богун и се насочи към изхода.
— Извинете! — прозвуча гласът на пан Заглоба.
Бунтовникът се спря веднага, сякаш се срасна със земята, обърна се към Заглоба и впи в него страшните си черни зеници.