— Ами ти, ваша милост, няма ли да измислиш някоя дяволия? — попита Кушел.
— Та нали аз нагласих работата така, че той сам да ни повика на дуел. Но трябват свидетели, чужди хора. Моята мисъл е да почакаме Харламп. Аз поемам грижата той да отстъпи първото място на Богун и при нужда ще свидетелства, че сме били предизвикани и принудени да се защитаваме. Трябва също така да узнаем от Богун със сигурност къде е скрил момичето. Ако ще мре, за какво му е тя — и може би ще каже, като го закълнем. А ако не каже — пак е по-добре да не остане жив. Трябва да правим всичко прозорливо и умно. Главата ми ще се пръсне, ваша милост панове.
— Кой ще се бие с него? — попита Кушел.
— Пан Михал пръв, аз втори — рече Заглоба.
— А аз трети.
— В никой случай — прекъсна го пан Михал. — Ще се бия само аз и край. Срази ли ме, значи той е имал късмет, да си върви по живо по здраво.
— О, аз вече го извиках на дуел — рече Заглоба, — но щом решавате така, ваша милост панове, тогава ще отстъпя.
— Е, негова работа си е дали ще се бие с тебе или не, но повече с никого.
— Да вървим тогава при него.
— Да вървим.
Отидоха и намериха Богун в широкото помещение да пие медовина. Бунтовникът беше вече съвсем спокоен.
— Я слушай, ваша милост — рече Заглоба, — искаме да поговорим с тебе по някои важни въпроси. Ваша милост извика тоя кавалер на дуел. Добре, но трябва да знаеш, че щом си пратеник, законът те брани, понеже ти си дошъл при културен народ, а не при диви зверове. Затова ние не можем да се бием с тебе, освен ако заявиш пред свидетели, че сам, по собствено желание, си ни извикал на дуел. Ще дойдат тук няколко шляхтичи, с които щяхме да се дуелираме — ще трябва да заявиш това пред тях, а ние ще ти дадем честна дума, че ако ти провърви срещу пан Володийовски, ще можеш да си заминеш свободно и никой няма да ти пречи, освен ако пожелаеш и с мене да си премериш силите.
— Добре — отвърна Богун. — Ще кажа пред тия шляхтичи, а на моите хора ще наредя да отнесат писмото и ако загина, да кажат на Хмелницки, че аз сам съм ви извикал на дуел. А ако Бог ми даде щастие срещу тоя кавалер, за да възвърна молойската си слава, тогава и ваша милост ще помоля да си кръстосаме сабите.
След тия думи той погледна Заглоба в очите, а Заглоба се посмути, покашля се, плю и отвърна:
— Добре. Като се пребориш с тоя мой ученик, тогава ще разбереш какво те чака с мене. Но да оставим това… Има втора точка, по-важна по която се обръщаме към твоята съвест, защото, макар че си казак, искаме да те третираме като кавалер. Ти, ваша милост, отвлече княгиня Елена Курцевич, годеница на наш другар и приятел, и я държиш скрита. Знай, че ако бяхме повдигнали обвинение срещу тебе за тая работа нямаше да ти помогне обстоятелството, че Хмелницки те е назначил за свой пратеник, тъй като това е raptus puellae76, престъпление, което се наказва със смърт, и ти щеше да бъдеш съден веднага. Но щом ти предстои да влезеш в бой и можеш да загинеш, помисли си какво ще стане с тая клетница, ако бъдеш убит. Нима ти, който я обичаш, й желаеш зло и гибел? Нима ще я лишиш от опека? Нима ще я изложиш на опозоряване и нещастие? Нима и след смъртта си искаш да останеш неин палач?
Тук гласът на пан Заглоба прозвуча необикновено внушително, а Богун побледня и попита:
— Какво искате вие от мене?
— Кажи ни мястото, където е затворена, та в случай че загинеш, да я намерим и предадем на годеника й. Ако сториш това, Бог ще се смили над душата ти.
Бунтовникът подпря глава на ръцете си и се замисли дълбоко, а тримата другари внимателно следяха промените по това подвижно лице, което изведнъж се обля с толкова нежна тъга, сякаш по него никога не са се мяркали гняв или ярост, или някакво друго зло чувство и тоя човек сякаш беше създаден само за любов и копнеж. Това мълчание продължи много, докато най-сетне го прекъсна Заглоба, който разтреперан каза следните думи:
— Ако обаче вече си я опозорил, нека Бог те накаже, а тя поне в манастир да намери убежище…
Богун повдигна влажните си, изпълнени с копнеж очи и заговори така:
— Ако съм я опозорил ли? О, панове шляхтичи, рицари и кавалери, аз не зная как обичате вие, но аз, казакът, аз в Бар я спасих от смърт и позор, а после я откарах в пустинята — и там я пазих като очите си, с пръст не съм я пипнал, в краката й паднах и челото си удрях в земята като пред икона. Тя ми заповяда да се махна и аз се махнах — и повече не я видях, защото майката война ме задържа.
— Бог ще ти зачете това на Страшния съд! — рече Заглоба и си отдъхна. — Но дали там тя е в безопасност? Там са Кривонос и татарите!