Четиридесет и седма глава
Най-сетне във варшавската катедрала прозвуча „Te Deum laudamus“; и „Господарят се възкачи на престола“, оръдията гърмяха, биеха камбани — и надежда изпълваше всички сърца. Та нали беше вече минало времето на безцарствието, на бурите и тревогите, което бе още по-страшно за Жечпосполита, понеже съвпадна с времето на всеобщо поражение. Тия, които бяха треперели при мисълта за надвисналите опасности, си отдъхнаха дълбоко сега, когато изборът беше необикновено единодушен. На мнозина се струваше, че безпримерната вътрешна война беше вече отминала безвъзвратно и че на новоизбрания господар остава само да съди виновните. Тая надежда крепеше и самия Хмелницки. При Замошч казаците ожесточено атакуваха крепостта, но същевременно високо заявяваха, че са на страната на Ян Кажимеж. По свещеник Хунцел Мокърски Хмелницки изпращаше писма, пълни с покорство и вярност, а по други пратеници — смирени молби за благоволение към него и запорожката войска. Знаеше се също, че в съгласие с политиката на канцлера Осолински кралят желае да направи значителни отстъпки на казаците. Както по-рано, преди поражението при Пилавци, на устата на всички беше думата война, сега беше думата мир. Очакваше се, че след толкова беди Жечпосполита ще си отдъхне и под новото владичество ще излекува всичките си рани.
Най-после Шмяровски замина при Хмелницки с писмо от краля и скоро се разнесе радостната вест, че казаците отстъпват от Замошч, отстъпват чак в Украйна, за да чакат там спокойно заповедите на краля и комисията, която ще се заеме да разгледа техните оплаквания. Изглеждаше, че след бурята седмоцветна дъга изгрява над страната и вещае мир и спокойствие.
Наистина не липсваха неблагоприятни изгледи и предсказания, но при благополучната действителност на тях не се обръщаше внимание. Кралят потегли за Ченстохова, за да благодари най-напред на покровителката — Божията майка, за избора си и да се предаде на нейното по-нататъшно покровителство, а оттам — за коронацията в Краков. Последваха го и сановниците. Варшава опустя, останаха само „exules“81 от Рус, които още не смееха или нямаше защо да се връщат в разорените си имоти.
Княз Йереми като сенатор на Жечпосполита трябваше да замине с краля, а Володийовски и Заглоба начело на една драгунска хоронгва тръгнаха с бърз ход за Замошч, за да съобщят на Скшетуски радостната новина за случилото се с Богун, а след това да потеглят заедно да търсят княгинята.
Пан Заглоба напускаше Варшава не без известно съжаление, понеже се бе чувствал като риба във вода сред тоя грамаден събор на шляхтичи, сред изборната врява, при непрекъснатите гуляи и скандали, в които участваше заедно с Володийовски. Но се утешаваше с мисълта, че се връща към деен живот, към търсенията, приключенията и хитрините, които си обещаваше да измисли, а освен това той си имаше свое мнение за столичните опасности, което по следния начин излагаше пред Володийовски.
— Вярно е, пане Михал — казваше той, — че свършихме големи работи във Варшава, но пази Боже да останем по-дълго — щяхме така да се разкиснем, както оня славен картагенец82, на когото наслажденията в Капуа напълно изчерпали силите. А най-лошо от всичко са жените. Те докарват всекиго до гибел, понеже — запомни това — няма нищо по-коварно от жената. Човек и да старее, те пак го привличат…
— Я стига, ваша милост! — прекъсна го Володийовски.
— Аз самият често си повтарям това, защото е време вече да се вразумя — но кръвта ми още ври. Ти си по-флегматичен, а аз съм страшно лют. Но да оставим това. Сега ще започнем друг живот. Много пъти ми е било досадно без война. Хоронгвичката ни е обзаведена добре, а там при Замошч има още размирни дружини, та ще се позабавляваме с тях, като отиваме за княгинята. Ще видим също и Скшетуски, а и оня великан, оня литовски жерав, оная върлина пан Лонгинус, когото сума време вече не сме виждали.
— Ти, ваша милост, тъгуваш за него, а като го видиш, не го оставяш на мира.
— Защото, каже ли нещо, все едно, че твоят кон е мръднал опашката си, а разтяга всяка дума като обущар кожата. Всичко у него е отишло в силата му, а не в главата. Като вземе някого в прегръдките си, ще му смачка ребрата през кожата, а всяко дете в Жечпосполита може като нищо да го прати за зелен хайвер. Де се е чуло човек с такова богатство да бъде такъв hebes83?
— Нима той наистина е толкова богат?
— Той ли? Когато се запознах с него, поясът му беше толкова натъпкан, че не можеше да го опаше и го носеше като пушен салам. Човек можеше да бие с него като с тояга, без да го превие. Сам ми е казвал колко села има: Миши черва, Кучи черва, Дуляци, Сиреняци, Щръклевци, Зелевци (да беше поне зелка — но глава), Балтупци — кой би могъл да запомни всички тия погански имена! Близо половин околия е негова собственост. Голям род са тия Подбипентови в Литва.