— Защото ваша милост казваше, че двамата сте го съсекли. Пан Заглоба сви рамене.
— Голямо търпение трябва да имаш с тоя човек! Пане Михал, Богун не извика ли и двама ни на дуел?
— Така беше — отговори Володийовски.
— Разбра ли сега, ваша милост?
— И така да бъде — отвърна Лонгинус. — Значи пан Скшетуски търсеше Богун при Замошч, а той вече не е бил там.
— Как така Скшетуски го е търсил?
— Виждам, че вече ще трябва да ви разкажа всичко ab ovo, точно така, както стана — рече пан Лонгинус. — Нали знаете, че тогава ние останахме в Замошч, а вие тръгнахте за Варшава. Не чакахме много казаците. Те дойдоха на безкрайни тълпи от Лвов и човек не можеше да ги обхване с поглед от стените. Но нашият княз така беше запасил Замошч, че трябваше да стоят две години около него. Ние смятахме, че те изобщо няма да атакуват, и поради това ни беше много тъжно, защото всеки очакваше да се наслади на тяхното поражение, а понеже с тях бяха и татарите, и аз се надявах, че милостивият Бог ще ми даде моите три глави…
— Моли го, ваша милост, за една, моли го за една, но да е добра — прекъсна го Заглоба.
— А ти, ваша милост, си все същият!… Противно е да се слуша! — каза литовецът. — Мислехме тогава, че няма да атакуват, но те нали са безумни в своята ожесточеност, веднага се заловиха да строят бойни скели, а после почнаха да ни нападат! По-късно се разбра, че самият Хмелницки не искал това, но Чарнота, техният комендант на стана, започнал да го напада и да говори, че се бил уплашил, че вече мисли да се побратимява с ляхите, затова Хмелницки се съгласил и най-напред изпрати Чарнота. Няма да ви разказвам, братчета, какво ставаше там. От пушека и огъня нищо не се виждаше. Отначало тръгнаха смело, засипаха рова, опитаха се да се катерят по стените, но ние така ги загряхме, та избягаха и от стените, и от собствените си скели, едва тогава ние с четири хоронгви се втурнахме подире им и ги изклахме като добитък.
Володийовски потри ръце.
— Ех, съжалявам, че не съм бил на тоя празник! — викна той възбуден.
— И аз бих бил полезен там — каза Заглоба със спокойна увереност.
— А най-много се проявиха тогава пан Скшетуски и пан Якоб Реговски — продължи литовецът, — и двамата големи кавалери, но неприятели. Особено пан Реговски гледаше кисело към Скшетуски и сигурно щеше да търси повод за дуел, ако пан Вейхер не беше забранил двубоите под страх от смъртно наказание. Отначало не разбирахме защо пан Реговски е настроен враждебно, докато излезе наяве, че той бил роднина на пан Лашч, когото, нали помните, князът прогони от стана заради пан Скшетуски. Оттук и омразата на Реговски към княза, към всички нас и особено към поручика, оттук и съперничеството между тях, което покри с голяма слава и двамата при тая обсада, защото се надпреварваха един през друг. И двамата бяха първи и на стените, и в нападателните излази от крепостта, докато най-сетне на Хмелницки му омръзна да атакува и започна редовна обсада, без да пренебрегва при това и разни хитрини, с които би могъл да превземе града.
— И той като мене, а може би и повече вярва в хитрината! — каза Заглоба.
— Луд човек, а при това и obscurus84 — продължи Подбипента. — Смятал, че пан Вейхер е немец, надали е чувал за поморските воеводи с това презиме, та му написал писмо, с което искал да склони старостата да извърши предателство като чужденец и наемен войник… Тогава пан Вейхер му отговори как стои работата и колко погрешно се е обърнал към него да го съблазнява. За да изтъкне положението си, той поиска да изпрати това писмо не по обикновен вестоносец, а по някой по-знатен, но понеже при такива диви зверове обикновено се отива на смърт, между офицерите никой не изрази желание. Други пък смятаха, че това е под достойнството им, затова пожелах аз — и тук вече слушайте, започва най-интересното.
— Слушаме внимателно — казаха двамата приятели.
— Отидох в техния лагер и намерих хетмана пиян. Прие ме сърдито, особено когато прочете писмото и започна да заплашва с жезъла си — аз покорно поверих душата си на Бога и си мислех така: пипне ли ме, с пестник ще му разбия главата. Какво друго можех да сторя, братчета мили, какво?
— Чест ти прави, че си мислел така, ваша милост — рече Заглоба с известно вълнение.
— Но полковниците го успокояваха и му преграждаха пътя към мене — продължи пан Лонгинус, — а най-много един млад, толкова смел, че го хващаше през кръста и го дърпаше с думите: „Няма да отидеш, бащице, пиян си.“ Гледам аз кой ме защитава така и се удивлявам, че е толкова смел и интимен с Хмелницки — а той бил Богун.