— Но болката те яде като отрова.
— Бог затова е дал болката, да яде, а ще прати и лек, когато пожелае.
— Нищо не мога да възразя срещу такъв аргумент — каза Кшетовски. — В Бога е единственото спасение, в Бога е надеждата за нас и за Жечпосполита. Кралят замина за Ченстохова, може би ще измоли нещо от Пресветата Дева, иначе ще загинем всички.
Настана тишина; само през прозорците долиташе провлеченото werdo87 на драгуните.
— Да, да! — продължи след малко Кшетовски. — Всички ние спадаме повече към умрелите, отколкото към живите. Забравиха вече да се смеят хората в тая Жечпосполита, само стенат като тоя вихър в комина. Преди да дойда тук с другите, и аз вярвах, че ще настъпят по-добри времена, но сега виждам, че това е било празна надежда. Съсипни, война, глад, кланета и нищо повече… нищо повече!
Скшетуски мълчеше; пламъкът на огъня в огнището осветяваше отслабналото му сурово лице.
Най-сетне повдигна глава и рече сериозно:
— Суета е всичко, което тече, преминава — и нищо не остава след него.
— Говориш като монах — забеляза пан ловчи.
Скшетуски не отговори; само вихърът все по-жално стенеше в комина.
Петдесета глава
На другия ден сутринта комисарите, а с тях и пан Скшетуски, напуснаха Новоселки, но това беше достойно за оплакване пътуване, в което при всеки престой, във всяко градче ги заплашваше смърт, а вредом ги срещаха по-лоши от смърт унижения, още по-лоши поради това, че комисарите олицетворяваха авторитета и величието на Жечпосполита. Пан Кишел така се разболя, че за всяка нощувка го внасяха с шейната в къщата, в най-голямата стая с пещта. Лвовският дворцов управител се обливаше със сълзи заради своя позор и позора на отечеството; капитан Бришовски също се разболя от безсъние и работа, затова мястото му зае пан Скшетуски и водеше нататък тая нещастна група сред напора на тълпите, сред обиди, заплашвания, сблъсквания и дори битки.
В Белгород комисарите отново си помислиха, че е дошъл последният им час. Паплачта нанесе побой на болния Бришовски, уби пан Гняздовски и само пристигането на митрополита за разговор с воеводата предотврати готвещото се клане. В Киев изобщо не искаха да пуснат комисарите. Княз Четвертински се върна на 11 февруари от Хмелницки без никакъв отговор. Комисарите не знаеха какво да правят, накъде да се насочат. Връщането назад им се преграждаше от огромни бунтовнически групи, които само чакаха да се прекъснат преговорите, за да избият пратеничеството. Масите се развилняваха все повече. Хващаха конете на драгуните за поводите и препречваха пътя; хвърляха в шейната на воеводата камъни, късове лед и замръзнали буци сняг. В Гвоздова Скшетуски и Донец трябваше да водят кървава битка, при която разгониха тълпа от неколкостотин души. Новогродският хоронжи и Шмяровски заминаха при Хмелницки да го убеждават да дойде за среща с комисията в Киев, но воеводата хранеше слаба надежда, че ще стигнат живи до него; в това време в Хвастов комисарите трябваше да гледат със скръстени ръце как тълпите убиват пленници от двата пола и на всякаква възраст, като ги давеха в пробитите дупки в леда, заливаха ги с вода на студа, мушкаха ги с вили или ги деряха живи с нож. Изтекоха осемнайсет такива дни, докато най-сетне от Хмелницки пристигна отговор, че не желае да дойде в Киев, а ще чака воеводата и комисарите в Переяслав.
Тогава нещастните пратеници си отдъхнаха, защото смятаха, че мъките им са свършили; при Триполе се прехвърлиха някак през Днепър и отидоха да нощуват във Воронков, откъдето имаше само шест мили до Переяслав. Хмелницки излезе да ги посрещне на половин миля от Переяслав уж от желание да почете кралските посланици, но колко много се бе променил той от ония времена, когато се представяше за онеправдан — „quantum mutatus ab illo!“88 — както правилно писа воеводата Кишел.
Защото той излезе, придружен от няколко десетки конници, с полковници, есаули и военна музика, с пряпорец, бунчук и червено знаме като независим княз. Комисарите и свитата им се спряха веднага, а той долетя с коня си до първата шейна, в която седеше воеводата, известно време гледа старческото му лице, после повдигна леко калпак и рече:
— Привет вам, панове комисари, и на тебе, воеводо! По-добре да бяхте започнали по-рано преговори с мене, докато бях по-малък и не знаех собствената си сила, но понеже кралят ви е изпратил при мене, приемам ви от сърце в моята земя…