— Все едно. Хмел каза на нас, полковниците, и нареди да повторим на другите следното: „Ако някой попита дори за дърва за печката или за поташ93, да бъде убит.“ Ти повтори това на своите.
— Благодаря за добрия съвет — каза Скшетуски.
— Предупредих само тебе, но друг лях пръв аз бих проснал на земята.
Замлъкнаха. А и шествието стигна до градските порти. Двете страни на пътя и улиците бяха претъпкани от народ и въоръжени казаци, които поради присъствието на Хмелницки не смееха да кълнат и да хвърлят снежни буци по шейните, но гледаха мрачно комисарите и стискаха пестници или дръжките на сабите си.
Скшетуски, след като строи по четирима драгуните си, вдигна глава и гордо и спокойно яздеше по широката улица, без да обръща ни най-малко внимание на заплашителните погледи на тълпата; само си мислеше, че ще му трябват голямо хладнокръвие, самообладание и християнско търпение, за да извърши онова, което възнамеряваше, и да не затъне след първата крачка в това море от омраза.
Петдесет и първа глава
На другия ден комисарите водиха помежду си продължителни разговори дали веднага да връчат на Хмелницки кралските дарове, или да чакат, докато той прояви по-голямо смирение и известно разкаяние. Решиха да го спечелят с кралската човечност и благоволение, затова обявиха връчването на даровете — и тоя тържествен акт се състоя на другия ден. Още от сутринта биеха камбани и гърмяха оръдия. Хмелницки чакаше пред своя дворец, обграден от полковниците си, от всички висши чинове и неизброими тълпи от казаци и простолюдие, защото искаше целият народ да види каква почит му оказва самият крал. Той беше седнал под пряпорец и бунчук върху подиум, с червен плащ от сърмен плат и соболева кожа, с посланиците на съседните страни при себе си, с ръце на хълбоците, опрял крака върху кадифена възглавничка със златни ресни, и чакаше комисарите. При вида на вожда сред струпания народ час по час избухваше хвалебствен и радостен шум, защото тълпите, които ценяха най-вече силата, виждаха в негово лице олицетворение на тая сила. Понеже само така народното въображение можеше да си представи своя непобедим герой, покорителя на хетманите, князете и шляхтата и изобщо на „ляхите“, които чак до негово време бяха осияни със славата на непобедими. През тая година на боеве Хмелницки беше позастарял, но не се беше прегърбил — грамадните му плещи винаги издаваха сила, способна да помита държави и да създава нови; едрото му лице, червено от злоупотреба с пиене, изразяваше непреклонна воля, невъздържана гордост и дръзка увереност, подхранвани от победите. Заплаха и гняв дремеха в бръчките на това лице и лесно можеше да се познае, че когато се пробудят, народът се навежда под техния страхотен полъх както гората пред буря. От очите с червени кръгове вече искреше нетърпение, че комисарите не идват достатъчно бързо с даровете, а от ноздрите му излизаха на студа две кълба пара като двата стълба дим от ноздрите на Луцифер — и в тая мъгла от собствените си дробове той седеше цял пурпурен, мрачен, горд до посланиците, сред полковниците и с море от народ наоколо.
Но ето че най-сетне шествието на комисарите се показа. Начело вървяха барабанчици и тръбачи с издути бузи, които изтръгваха от месинга протяжни звуци, сякаш погребваха славата и достойнството на Жечпосполита. Подир тая музика ловчи Кшетовски носеше хетмански жезъл върху кадифена възглавничка, Кулчински, киевският ковчежник — червено знаме с орел и надпис, а отзад Кишел вървеше сам, висок, слаб, с бяла брада, която се спущаше на гърдите му, със страдалчески израз на аристократичното си лице и с бездънна болка в душата. На няколко крачки зад воеводата кретаха останалите комисари, а шествието завършваше с драгуните на Бришовски, командвани от Скшетуски.
Кишел вървеше бавно, защото тъкмо в тоя миг съзря ясно, че иззад разкъсаната дрипа на преговорите, иззад привидността, че се дава кралска милост и прошка, наднича друга, гола, отвратителна истина, която ще видят дори слепите и ще я чуят глухите, понеже тя крещи: „Ти, Кишел, не отиваш да даряваш милост, а отиваш да молиш милост, отиваш да я купиш срещу тоя жезъл и знаме и ти, сенатор и воевода, отиваш на крака при тоя селски вожд от името на цялата Жечпосполита…“ И душата на пана от Брусилов се разкъсваше и той се чувстваше нищожен като червей и по-нисък от прахта, а в ушите му фучаха думите на Йереми: „По-добре да не сме живи, ако ще робуваме на селяни и поганци.“ Какво беше Кишел пред тоя княз от Лубни, когото бунтът си представяше само като Юпитер със смръщени вежди сред миризма на сяра, сред пламъците на войната и барутния дим — какво беше той?! Под товара на тия мисли сърцето на воеводата се сломи, усмивката отлетя завинаги от лицето му, радостта навеки от сърцето му и той чувстваше, че сто пъти би предпочел да умре, отколкото да направи още една крачка, но вървеше, защото напред го тласкаше цялото му минало, всичките му усилия, цялата неумолима логика на по-раншните му дела…
93
В случая: дървената пепел, по онова време важен търговски артикул, произвеждан в големи количества за стъклопроизводството и варенето на сапун; за да го получат, са унищожавали цели гори. — Б.пр.