— Ваша милост хетмане, кралят ти заповядва да спреш кръвопролитията и да започнеш преговори с нас.
— Не аз проливам кръв, а литовската войска — отвърна остро хетманът. — Получих съобщение, че Радживил е обезлюдил моя Мозир и Туров. Ако това се окаже вярно, аз имам достатъчно ваши знатни пленници и веднага ще заповядам да им отрежат главите. Сега към преговори няма да пристъпя. В тоя момент трудно може да се преговаря, понеже не е тук цялата войска — при мене са само шепа полковници, а останалите са по зимните лагери. Без тях не мога да започна. Пък и защо приказваме още на студа? Каквото имахте да ми дадете, дадохте ми го и всички видяха, че аз съм вече хетман от името на краля, а сега ви каня да пийнем и хапнем, защото съм гладен.
Като каза това, Хмелницки тръгна към двореца си, а след него комисарите и полковниците. В голямото средно помещение беше наредена трапеза и тя се огъваше под оплячкосаните сребърни прибори, между които воеводата Кишел може би щеше да намери и свои собствени, заграбени миналото лято в Гушча. На трапезата бяха натрупани планини от свинско месо, говеждо и овнешко с ориз, а цялото помещение миришеше на водка от просо, налята в сребърни кани. Хмелницки седна, като настани от дясната си страна Кишел, а от лявата кастелана Бжозовски, посочи с ръка водката и рече:
— Във Варшава разправят, че съм пиел ляшка кръв, но аз предпочитам водката, а онова оставям на псетата.
Полковниците избухнаха в смях, от който стените на стаята се разтресоха.
Ето такъв „ордьовър“ поднесе хетманът на комисарите преди обеда, а комисарите преглътнаха, без да кажат дума, „за да не дразнят звяра“, както пише лвовският домоуправител.
Само ситна пот ороси бледото чело на Кишел.
Но започна гощавката. Полковниците вземаха с ръце късове месо от големите чинии. На Кишел и Бжозовски сам хетманът слагаше в чиниите и началото на обеда мина в мълчание, защото всеки утоляваше глада си. В тишината се чуваше само хрупане и хрускането на кости между зъбите на гладните и бълбукането в гърлата на жадните; сегиз-тогиз някой подхвърляше по някоя дума, която оставаше без отглас. Едва след като се позасити и изпи няколко чаши просена водка, Хмелницки пръв се обърна внезапно към воеводата и попита:
— Кой у вас командваше конвоя?
Лицето на Кишел трепна неспокойно.
— Скшетуски, благороден кавалер! — каза той.
— Познавам го аз — каза Хмелницки. — А защо той не пожела да присъства при поднасянето на даровете?
— Защото той не е тук да ни асистира, а да ни пази, такава заповед е получил.
— Кой му е дал тая заповед?
— Аз — отвърна воеводата. — Не мислех, че ще бъде прилично драгуни да стърчат над главите ни при връчването на даровете.
— А пък аз си помислих друго, като знам колко корав врат има тоя войник.
Тук в разговора се намеси Яшевски.
— Ние вече не се страхуваме от драгуните — рече той. — В миналото ляхите с тях бяха по-силни от нас, но при Пилавци разбрахме, че това не са някогашните ляхи, които биеха турците, татарите и немците…
— Не са Замойски, Жулкевски, Ходкевичови, Хмелецки и Конецполски — прекъсна го Хмелницки, — а страхливовски и зайковски, хлапаци, облечени в желязо. Примряха от страх, щом ни видяха, и си плюха на петите, при все че отначало — в сряда, татарите не бяха повече от три хиляди…
Комисарите мълчаха, само храната и питиетата им се струваха все по-горчиви.
— Покорно моля, яжте и пийте — каза Хмелницки, — иначе ще си помисля, че нашата проста казашка храна не иска да мине през панските ви гърла.
— Ако гърлата им са много тесни, можем да ги поразширим — провикна се Дедяла.
Полковниците, вече подпийнали, избухнаха в смях, но Хмелницки погледна намръщен и всичко отново утихна.
Кишел, болнав от няколко дни, беше блед като платно, а Бжозовски — толкова червен, та изглеждаше, че кръв ще рукне от лицето му.
Най-сетне той не издържа и избухна:
— На обяд ли сме дошли тук, или за да бъдем унижавани? На това Хмелницки отговори:
— Вие дойдохте да преговаряте, а в това време литовската войска коли и пали. Мозир и Туров опустошили и ако това се окаже вярно, ще заповядам четиристотин пленници да бъдат посечени пред вашите очи.
Бжозовски обузда кипящия си гняв. Вярно! Животът на пленниците зависеше от настроението на хетмана, от едно негово мигване, затова трябваше да се понася всичко и дори да се смекчават неговите избухвания, за да бъде доведен „ad mitiorem et saniorem mentem“94.