— Благодарим ти, хетмане, за пиршеството и довиждане — каза той с отпаднал глас.
— Кишел, утре аз ще дойда на обед при теб — отговори Хмелницки, — а сега си вървете. Донец с молойци ще ви отведе до квартирите, да не би тълпата да ви стори нещо.
Комисарите се поклониха и излязоха. Донец и молойците наистина чакаха пред двореца.
— Боже! Боже! Боже! — шепнеше тихо Кишел, сложил ръце върху лицето си.
Свитата тръгна мълчаливо към квартирите на комисарите.
Но се оказа, че те не са близо една до друга. Хмелницки нарочно им бе определил квартири в различни части на града, за да не могат лесно да се събират и съвещават.
Воеводата Кишел, уморен и изтощен, едва се държеше на краката, веднага си легна и чак до другия ден не пожела да види никого; едва преди пладне заповяда да извикат Скшетуски.
— Какво направи ти, ваша милост! — каза му той. — Какво направи, ваша милост! Ти можеше да изложиш на гибел и своя, и нашия живот.
— Ясновелможни воеводо, mea culpa!95 — отговори рицарят. — Но аз се възмутих и предпочитах сто пъти да загина, отколкото да гледам такива неща.
— Хмелницки разбра това. Едва успях да успокоя efferatam bestiam96 и да обясня постъпката ти. Но днес той ще бъде тук, у мене, и навярно ще те попита. Тогава ти му кажи, че си имал заповед от мене да отведеш войниците.
— От днес Бришовски поема командването, защото оздравя.
— Толкова по-добре. Ти, ваша милост, имаш прекалено корав гръбнак за днешните времена. Мъчно бих могъл да те укоря за друго освен за непредпазливостта ти, но вижда се, че си млад и не умееш да понасяш болката в гърдите.
— С болките съм свикнал, ясновелможни воеводо, но позора не мога да понасям.
Кишел изсъска тихо, също както изсъсква болен, когато някой го бодне там, където го боли, след това се усмихна с тъжно примирение и рече:
— Такива думи, които по-рано преглъщах с горчиви сълзи, сега станаха нещо обикновено за мене, а и сълзи не ми останаха.
Жал изпълни сърцето на Скшетуски при вида на тоя старец с лице на мъченик, който прекарваше последните дни от живота си в двойно страдание — на душата и на тялото.
— Ясновелможни воеводо! — каза Скшетуски. — Бог ми е свидетел, че мислех само за тия страшни времена, когато сенатори и коронни сановници са принудени да бият чело пред тълпите, за чиито престъпления колът трябва да бъде единствената разплата.
— Да те благослови Бог, защото си млад, честен и зная, че не си имал лошо намерение. Но това, което ти говориш, го казва твоят княз, след него войската, шляхтата, сеймовете, половината Жечпосполита — и цялото това бреме от презрение и омраза пада върху мене.
— Всеки служи на отечеството, както разбира. Нека Бог съди подбудите, а що се отнася до княз Йереми, и той служи на отечеството и с живота, и с имота си.
— И хвала го обгражда, и в нея той се движи като сред сияние — отговори воеводата. — А какво срещам аз? О, добре казваш: нека Бог съди подбудите и да даде поне спокоен гроб на ония, които през живота си страдат извън мярката…
Скшетуски мълчеше, а Кишел вдигна очи нагоре в няма молитва и след малко заговори така:
— Аз съм по плът и кръв русин. Гробовете на князете Святолдичови97 лежат в тая земя, затова аз я обичам, нея и тоя Божи народ, който живее върху нейната гръд. Виждах неправди от двете страни, виждах разюздаността на дивото Запорожие, но и непоносимата надменност на тия, които искаха да газят тоя храбър народ — тогава какво можех да направя аз, русинът, а едновременно верен син и сенатор на Жечпосполита? И ето, присъединих се към ония, които казваха: „Pax vobiscum!“98. Защото така ми повеляваше кръвта, сърцето, защото между тях беше покойният крал, нашият баща, и канцлерът, и примасът, и много други; защото видях, че раздорът е гибел за двете страни. Исках през целия си живот до последния си дъх да работя за съгласието — а когато вече се проля кръв, мислех си: ще бъда ангелът на помирението. И тръгнах, и работих, и още работя, макар и в болка, в мъка и в позор, и в съмнение, което е по-страшно от всичко. Защото сега, Бога ми, аз не зная дали вашият княз е дошъл твърде рано с меча си, или аз твърде късно с маслиновото клонче, но виждам, че моята работа не върви, че вече нямам сили, че напразно блъскам бялата си глава в стената и че на път за гроба виждам само мрак пред себе си — и гибел, о, велики Боже, гибел за всички!