— Бог ще изпрати спасение.
— О, дано изпрати такъв лъч преди моята смърт, за да не умра отчаян!… Тогава ще му благодаря за всичките болки, за кръста, който нося през живота си, задето тълпите искат с викове моята глава, а по сеймовете ме наричат предател, за отнетите ми имоти, за позора, в който живея, за цялата тая горчива награда, която получавам от двете страни!
След тия думи воеводата протегна към небето изсъхналите си ръце и две едри сълзи, може би наистина последните през живота му, се търколиха от очите му.
Скшетуски не можа да издържи повече, хвърли се на колене пред воеводата, хвана ръката му и каза с пресеклив от силно вълнение глас:
— Аз съм войник и вървя по друг път, но отдавам чест на заслугата и болката.
Шляхтичът и рицар от войските на Вишньовецки изрече тия думи и притисна до устните си ръката на човека, когото преди няколко месеца заедно с другите беше наричал предател.
А Кишел сложи двете си ръце върху главата му.
— Сине мой — рече той тихо, — дано те Бог зарадва, води и благославя, както аз те благославям.
Омагьосаният кръг на преговорите започна още същия ден. Хмелницки пристигна у воеводата доста късно за обед и в най-лошо настроение. Веднага заяви, че това, което беше говорил вчера за примирие, за комисията на Петдесетница и за освобождаването на пленниците за тая комисия, го е говорил като пиян, а сега вижда, че са искали да го измамят. Кишел отново гледаше да го укроти, успокояваше го, даваше му право, но според лвовския домоуправител това беше „surdo tyranno fabula dicta“99. Хетманът се държеше толкова грубиянски, че на комисарите им домиля за вчерашния Хмелницки. Той удари с жезъла си пан Позовски само задето не му се беше представил навреме, въпреки че пан Позовски, тежко болен, и без това беше с единия крак в гроба.
Не помагаха човечните обноски и гощавката, нито раздумките от страна на воеводата. Едва когато си пийна водка и от отличната гушчанска медовина, настроението му се подобри, но все пак не даваше и дума да се каже за обществените работи, а повтаряше: „Щом ще пием, да пием — вдругиден ще приказваме и ще се съдим! Ако ли не, аз си отивам!“ В три часа през нощта настоя да влезе в спалнята на воеводата, на което Кишел се противопоставяше под различни предлози, защото там беше затворил нарочно Скшетуски от опасения да не би при среща между тоя упорит войник и Хмелницки да се случи нещо, което да бъде пагубно за поручика. Хмелницки обаче се наложи и отиде, а след него влезе и Кишел. Но колко голямо беше удивлението на воеводата, когато хетманът, щом видя рицаря, му кимна с глава и викна:
— Скшетуски, а ти защо не пиеш с нас?
И приятелски му протегна ръка.
— Защото съм болен — отговори поручикът и се поклони.
— Ти и вчера си отиде. Никак не ми беше сладка гощавката без тебе.
— Такава заповед имаше — намеси се Кишел.
— Ти, воеводо, не ми разправяй. Аз го познавам и зная, че той не е искал да гледа, когато вие ме чествахте. О, познавам му аз душичката! Но това, което на друг не би се разминало, нему ще се размине, защото го обичам, той е мой сърдечен другар.
От изумление Кишел широко отвори очи, а хетманът се обърна внезапно към Скшетуски:
— А ти знаеш ли защо те обичам?
Скшетуски поклати глава.
— Може би си мислиш, че защото ми преряза въжето при Омелик, когато аз бях нищо и никакъв човек и ме гонеха като звяр? Не. Тогава аз ти дадох пръстен с прах от гроба Господен. Но ти, рогати дяволе, не ми показа тоя пръстен, когато беше в ръцете ми — е, аз и без това те пуснах, — и сме квит. Не затова те обичам сега. Ти ми направи друга услуга, затова си мой сърдечен другар и ти дължа благодарност.
Скшетуски на свой ред погледна учудено Хмелницки.
— Виждаш ли как се чудят — каза Хмелницки сякаш на някой четвърти. — Тогава аз ще ти припомня какво ми разказваха в Чигирин, когато отидох там с Тухай бей от Базавлък. Навсякъде питах там за моя неприятел Чаплински, когото не можах да намеря — но ми казаха какво си направил ти с него след нашата първа среща: че си го хванал за главата и за шалварите, блъснал си го във вратата и си го окървавил като куче. Така ли беше?