Пан Володийовски признаваше основателността на тоя аргумент и се въоръжаваше с търпение, макар че времето се влачеше все по-бавно. В края на декември скова такъв студ, че и разбойниците се изпокриха. В околността настъпи спокойствие. Единствено развлечение бяха политическите новини, които често достигаха до сивите стени на Збараж.
Разправяше се за коронацията, за сейма, за това дали княз Йереми ще получи хетманския жезъл, който се пада най-вече на него. Възмущаваха се от ония, които твърдяха, че поради връщането към преговори с Хмелницки само Кишел можел да се издигне. По тоя повод Володийовски се дуелира няколко пъти — пан Заглоба пиянства няколко пъти и имаше опасност съвсем да се опиянчи, тъй като правеше компания не само на офицери и шляхтичи, а не се срамуваше да ходи дори у обикновени граждани на кръщавки и сватби и особено хвалеше тяхната медовина, с която се славеше Збараж.
Володийовски му се караше за това и казваше, че не е прилично за един шляхтич да фамилиарничи с хора от нисък произход, защото така уронва престижа на цялото съсловие, но Заглоба отговаряше, че виновни за това са законите, които позволяват на еснафите и бакалите да богатеят и да достигнат до такава заможност, каквато би трябвало да има само сред шляхтичите; и той предсказваше, че от тези големи привилегии за простите хора не може да излезе нищо добро, но пак си правеше своето. И човек мъчно можеше да го съди за това през тия мрачни зимни дни, при несигурността, досадата и очакването.
Постепенно обаче хоронгвите на княза започнаха да се прибират в Збараж и по това подразбираха, че напролет ще има война. Но засега настроението се пооживи. Заедно с другите с хусарската хоронгва на Скшетуски пристигна и пан Подбипента. Той донесе вестта, че князът е в немилост пред двореца, съобщи също за смъртта на пан Януш Тишкевич, киевския воевода, след когото — по всеобщо мнение — воеводството щяло да бъде заето от Кишел, и най-сетне за тежката болест, която сполетяла в Краков коронния стражник пан Лашч. Колкото до войната, пан Подбипента чул от самия княз, че тя можела да избухне само в краен случай, понеже комисарите вече заминали с указание да направят всички възможни отстъпки на казаците. Тия вести от пан Подбипента бяха посрещнати с ярост от рицарите на Вишньовецки, а пан Заглоба предложи да се връчи протест в замъка и да се образува политическа лига, защото, както казваше, не искал неговият труд при Константинов да отиде нахалост.
При такива новини и несигурност изтече целият февруари и наближаваше средата на март, а от Скшетуски все още нямаше вест.
Володийовски започна още повече да настоява за тръгване.
— Вече ще трябва да търсим не княгинята, а Скшетуски — казваше той.
Но се оказа, че пан Заглоба е имал право, като е отлагал от ден на ден тръгването, защото в края на март пристигна казакът Захар с писмо, адресирано до Володийовски, от Киев. Пан Михал веднага повика Заглоба, а когато се затвориха с пратеника в отделна стая, строши печата и прочете следното:
„Край Днестър чак до Ягорлик не открих никакви следи. Като сметнах, че трябва да е скрита в Киев, присъединих се към комисарите, с които отидох в Переяслав. Там неочаквано получих консенс100 от Хмелницки, стигнах до Киев и търся навсякъде, в което ми помага сам митрополитът. Тук има много наши хора, скрити из домовете на гражданите и по манастирите, но от страх пред тълпата се спотайват, поради което е мъчно да се търси. Бог ме водеше и не само ме запази, но вдъхна и на Хмелницки добро чувство към мене, ето защо се надявам, че и по-нататък ще ми помогне и ще се смили над мене. Свещеник Муховецки, моля за тържествена литургия, на която се молете за мене. Скшетуски.“
— Слава на вековечния Бог! — възкликна Володийовски.
— Има и postscriptum101 — каза Заглоба, като надничаше през рамото на пан Михал.
— Вярно! — каза малкият рицар и продължи да чете:
— „Приносителят на това писмо, есаул от миргородския курен, се грижеше за мене, когато бях пленник в Сечта, и сега ми помагаше в Киев и с риск за живота си се нае да донесе това писмо. Погрижи се, Михал, да не му липсва нищо.“
— Ето един почтен казак, поне един! — каза Заглоба и подаде ръка на Захар.
Старият я стисна без раболепие.
— Можеш да бъдеш сигурен в наградата си! — подхвърли малкият рицар.
— Той е сокол — отвърна казакът, — аз го обичам, не за пари съм дошъл тук.
— Виждам, че не ти липсва фантазия, с каквато не един шляхтич би се гордял — каза Заглоба. — Не само зверове има между вас, не само зверове! Но да оставим това! Значи пан Скшетуски е в Киев?