— Стига, ваша милост! — измърмори Володийовски.
— Аз не съм ти баща, та да ми се сърдиш, но ще ти кажа, че бих желал да имам такъв син и ако искаш, мога да те осиновя, цялото си богатство ще ти припиша, тъй като не е срам да бъдеш велик в малко тяло. И князът не е много по-висок от тебе, но и Александър Македонски не е достоен да бъде негов оръженосец.
— Това, което ме сърди — каза Володийовски малко поуспокоен, — е, че от писмото на Скшетуски не се вижда нищо хубаво. Че той самият не е загинал край Днестър, за това хвала Богу, но княгинята не е намерил досега и кой може да гарантира, че ще я намери?
— Вярно! Но щом Бог чрез нашите ръце го отърва от Богун и го преведе през толкова опасности, през толкова примки, щом и в каменното сърце на Хмелницки е вдъхнал необичайно за него чувство, значи няма да изсъхне на пастърма от мъка и жал. Ако във всичко това не виждаш, пане Михал, пръста на провидението, че умът ти явно е по-тъп от сабята, пък и това си е в реда на нещата, защото никой не може да има едновременно всички качества.
— Едно нещо виждам — отвърна Володийовски, като мърдаше с мустачки, — че ние нямаме никаква работа там и ще продължим да седим тук, докато се спаружим окончателно.
— По-скоро аз ще се спаружа, а не ти, защото съм по-стар, а пък, нали знаеш, и ряпата се спаружва, и сланината гранясва от старост. По-добре да благодарим на Бога, че обещава щастлив край на всички наши грижи. Малко ли се тревожих аз за княгинята! Бога ми, повече от тебе и едва ли по-малко от Скшетуски, че тя ми е като дъщеря и сигурно родна щерка не бих обичал така. Разправят дори, че сме си приличали като две капки вода, но аз и без това я обичам — и ти не би ме видял нито весел, нито спокоен, ако не вярвах, че скоро вече неволята й ще се свърши. От утре почвам да съчинявам епиталамии102, защото аз пиша много хубави стихове, само че в последно време съм позанемарил Аполон заради Марс.
— Какво ми говориш сега за Марс! — отвърна Володийовски. — Да го вземат дяволите тоя изменник Кишел заедно с всички комисари и техните споразумения! Напролет като две и две четири ще сключат мир. Пан Подбипента, който се е видял с княза, казва същото.
— Пан Подбипента толкова разбира от политика, колкото коза от чер пипер. Там, между придворните, той повече е подсмърчал по оная стърчиопашка, отколкото да се интересува за нещо друго, и е дебнел подире й като куче по яребица. Дай Боже някой друг да му я гръмне, но да оставим това. Не отричам, че Кишел е изменник, това добре се знае от цяла Жечпосполита, но за преговорите не се знае — я ще ги бъде, я не.
Тук Заглоба се обърна към казака:
— А какво говорят там, у вас, Захар? Мир ли ще има или война?
— Докато се пукне пролет, ще бъде мир, а после смърт или за нас, или за ляхите.
— Зарадвай се, пане Михал, и аз чувах, че селяците навсякъде се въоръжават.
— Такава война ще има, каквато не е имало — рече Захар. — У нас приказват, че и турският султан щял да дойде, и ханът с всичките орди, а нашият другар Тухай бей чака наблизо при Савран и съвсем не си е отишъл у дома.
— Зарадвай се, пане Михал — повтори Заглоба. — Има и предсказание за новия крал, че цялото си владичество ще прекара под оръжие. Значи най-вероятно още дълго няма да приберем сабите в ножницата. От постоянно воюване човек ще се разнищи като метла от постоянно метене, но такава е нашата войнишка съдба. А случи ли се да се бием, дръж се близко до мене, пане Михал, и тогава ще има да видиш и да научиш великолепни неща — как сме воювали в доброто старо време. Боже мой, няма ги вече ония хора, каквито имаше някога! И ти не си като тях, пане Михал, при все че си буен войник и съсече Богун.
— Право думате, пане — рече Захар. — Други са сега хората, не каквито бяха едно време…
После взе да попоглежда към Володийовски и да клати глава:
— Но тоя рицар да е убил Богун, ой, ой!…
Петдесет и трета глава
След неколкодневна почивка старият Захар си тръгна обратно за Киев, а в това време дойде вест, че комисарите се завърнали без големи надежди за мир, дори напълно обезверени в това отношение. Те само бяха успели да постигнат армистициум103 до руската Петдесетница, след който празник щеше да почне заседанията си нова комисия, упълномощена да преговаря. Исканията обаче и условията на Хмелницки бяха толкова прекалени, та никой не вярваше, че Жечпосполита ще може да се съгласи с тях. Затова двете страни започнаха усилено да се въоръжават. Хмелницки провождаше пратеник след пратеник при хана да побърза на помощ начело на всичките си сили; пращаше и в Стамбул, където от дълго време от страна на краля се намираше пан Бечински; в Жечпосполита всеки момент се очакваше манифест за всеобща мобилизация. Пристигнаха съобщения за назначаването на новите военачалници: подчаши Остророг, Лянцкоронски и Фирлей, както и за пълното отстраняване на Йереми Вишньовецки от военните работи; сега той можеше само със собствените си сили да продължава да брани отечеството. Не само войниците на княза, не само украинската шляхта, но дори привържениците на по-раншните военачалници се възмущаваха от тоя избор и от отстраняването на княза, като основателно твърдяха, че ако пожертването на Вишньовецки имаше своето политическо оправдание, докато съществуваше надежда за преговори, отстраняването му през време на война е голяма, непростима грешка, понеже само той би могъл да се мери с Хмелницки и да победи тоя знаменит вожд на бунта. Най-сетне и князът се върна в Збараж, за да събере колкото може повече войска и да стои готов на границата на войната. Примирие беше сключено, но то всеки миг се оказваше безсилно. Хмелницки наистина заповяда да бъдат посечени няколко полковници, които въпреки споразумението си позволяваха да нападат замъци и хоронгви, пръснати тук-таме на гарнизон, но не можеше да овладее селските маси и многобройните самостоятелни банди, които не бяха чули нищо за армистициума или не искаха да чуят, или дори не разбираха значението на тая дума. И те постоянно нарушаваха установената по споразумението граница, като с това нарушаваха и всички обещания на Хмелницки. От друга страна, частните и областните войски, гонейки бандите, често пъти преминаваха Припет и Горин в киевския край, а също така навлизаха и навътре в Брацлавското воеводство и там, нападани от казаците, водеха с тях истински битки, много пъти страшно кръвопролитни и ожесточени. Оттук постоянните оплаквания и от полска, и от казашка страна за нарушаване на договора, който всъщност никой не беше в състояние да спази. И така, примирието съществуваше дотолкова, доколкото самият Хмелницки, от една страна, и кралят и хетманите, от друга, не тръгваха на поход — но войната фактически беше вече пламнала, преди главните сили да се вдигнат на бой, и първите по-топли пролетни лъчи както и по-рано озаряваха опожарени села, градчета, градове и замъци, озаряваха кланета и човешка несрета.