— Скшетуски е останал при княз Корецки в Корец, където пристигнал от Киев, и лежи там болен, глух и ням за света — каза пан Володийовски.
— Не трябва ли да отидем при него? — попита литовецът.
— Няма защо да ходим там — отвърна Володийовски. — Лекарят на княза гарантира за живота му. Там се намира пан Суходолски, полковник при княз Доминик, но голям приятел на Скшетуски, там е и нашият стар Зачвилиховски, двамата се грижат за него. Нищо не му липсва, а това, че делириумът не го оставя, е по-добре за него.
— О, велики Боже! — каза литовецът. — Ти, ваша милост, видя ли Скшетуски със собствените си очи?
— Видях го, но ако не ми бяха казали, че е той, нямаше да го позная, така се е стопил от мъката и болестта.
— А той позна ли ваша милост?
— Разбира се, че ме позна, ако и да не продума нищо, само се усмихна и кимна с глава, а мене ме обзе такава жалост, та не можах да остана по-дълго. Княз Корецки иска да дойде тук, в Збараж, с хоронгвите си, Зачвилиховски ще тръгне заедно с него, а и пан Суходолски се кълне, че ще дойде дори ако княз Доминик му заповяда да не идва. Те ще докарат тук и Скшетуски, ако болката не го сломи.
— А откъде имате сведения за смъртта на княгинята? — продължаваше да пита пан Лонгинус. — Да не би тия кавалери да са съобщили? — добави той, като посочи князете.
— Не. Те узнаха случайно в Корец всичко това, където пристигнаха с подкрепа от вилненския воевода, и дойдоха с мене тук, защото имаха и писмо за нашия княз от воеводата. Войната е неизбежна, а от комисиите няма да излезе нищо.
— Това вече и ние го знаем, но ми кажи, ваша милост, кой ти каза за смъртта на княгинята?
— Каза ми Зачвилиховски, а той е узнал от Скшетуски. Хмелницки дал разрешение на Скшетуски да я търси в Киев и сам митрополитът трябвало да му помага. Търсели главно из манастирите, защото всички наши, които са останали в Киев, се крият в тях. И мислели, че Богун навярно я е настанил в някой манастир. Търсили, търсили и все се надявали, макар да знаели, че в манастира „Свети Николай“ тълпата задушила дванайсет момичета. Митрополитът уверявал, че не биха се нахвърлили върху годеницата на Богун, но не излязло така.
— Значи тя е била в „Свети Николай“?
— Била е. Скшетуски срещнал пан Йоахим Йерлич, скрит в един манастир, а понеже питал всички за княгинята, попитал и него. Пан Йерлич му казал, че каквито полски момичета имало, казаците ги отвлекли, само в „Свети Николай“ останали дванайсет, които после били задушени с дим — а между тях била и княгиня Курцевич. Скшетуски не му повярвал, понеже пан Йерлич бил отчаян и полузамаян от постоянния страх, та за втори път полетял към манастира да пита още веднъж. За зла чест калугерките, три от които също били задушени в тая килия, не знаели имената, но като слушали дескрипцията104 на външния вид на княгинята, както им я направил Скшетуски, казали, че имало такава девойка. Тогава Скшетуски напуснал Киев и веднага заболял тежко.
— Чудно, че още е жив.
— Положително е щял да умре, ако не е бил оня стар казак, който го наглеждал като пленник в Сечта, а после дойде тук, изпратен от него с писма, и след завръщането си отново му помагал в търсенето. Той го откарал в Корец и го предал в ръцете на пан Зачвилиховски.
— Бог да го пази, защото той вече никога няма да се утеши — каза Лонгинус.
Пан Володийовски замлъкна и гробно мълчание се възцари. Князете, подпрени на лакти, седяха неподвижно, със смръщени вежди; Подбипента вдигна очи нагоре, а пан Заглоба бе впил изцъклен поглед в насрещната стена, сякаш потънал в най-дълбок размисъл.
— Събуди се, ваша милост! — каза му най-сетне Володийовски и го разтърси за рамото. — За какво мислиш така? Нищо вече няма да измислиш и всичките ти хитрини са безполезни.
— Зная — отвърна Заглоба със сломен глас, — мисля само, че съм стар и че нямам какво да правя на тоя свят.
Петдесет и четвърта глава
— Представи си, ваша милост — казваше няколко дни по-късно Володийовски на Лонгинус, — тоя човек така се промени за един час, сякаш остаря с двайсет години. Толкова весел, толкова разговорлив, вечно пълен с шеги и хитрости, та и самият Одисей бледнееше пред него, днес дума не отронва от уста, само дреме по цели дни, оплаква се от старостта си и говори сякаш през сън. Аз знаех, че я обича, но не съм очаквал, че чак до такава степен.