Валери Янковски
Сахаджанският тигър
През май ни провървя особено много. Дори през зимата, когато има сняг, понякога се зареждат доста неуспешни дни, а сега сред раззеленилата се природа късметът непрекъснато ни придружаваше: бяхме отстреляли вече над десетина изюбри1 и мечки.
Неочаквано от горския участък Сахаджан пристигна цяла делегация. Секачите ни молеха да ги защитим от тигрите. Те ни уверяваха, че недалеч от селището са се появили три хищника. За два дена те разкъсали два коня и един бик и сега хората се страхували да излязат на работа в гората. Пристигналите твърдяха, че тигрите са избрали за своя „резиденция“ тясната долина зад селището и сега никой не рискува да отиде нататък.
Да се проследи тигър през лятото е невъзможно. Но не можехме и да не се отзовем на молбата. Специално изпратеният трактор с ремарке ни откара с целия товар в познатия участък на тайгата. Всички наизлязоха да ни посрещнат. Ние демонстративно се насочихме направо към „най-страшната долина“ и опънахме палатката на малка полянка сред гората, край брега на рекичката, която напролет залива местността, на няколко километра от селището.
Върху калта по пътечката и по пясъчните брегове на реката още по пътя към лагерния стан ние открихме следите на тигър. Тези следи действително имаха различна големина. По тях определихме, че хищниците са не по-малко от три. Една от следите беше огромна и вървеше отделно от останалите две.
Изминаха няколко дена. По молба на секачите отстреляхме за тях няколко диви свине, въпреки че през този сезон по тях не се стреля, без това да е наложително. Вероятно в резултат на нашите изстрели нападенията върху селището бяха прекратени, по кръглите следи с различна големина се срещаха върху калта и пясъка все така често, както и по-рано.
Валентин Николаевич отиде по някаква работа на участъка и там остана да нощува. Пак остана да пази палатката. Ние с Шин излязохме на сутрешна обиколка още в тъмно. Договорихме се да се движим успоредно, недалеч един от друг, на запад, срещу постоянно духащия вятър. Когато се върви в тази посока, първите лъчи на изгряващото слънце не блестят в очите.
Падна ми се да вървя вдясно, по възвишението; Шин трябваше да се придържа по̀ вляво и да пресича малки долчинки. Тревата беше избуяла до коляно. Мокър до пояс от росата, която се посипваше от храстите, аз безшумно крачех в предутринната гора, като се стараех да заобикалям местата, покрити с блещукащи под краката ми момини сълзи. Горе на хребета гората се разреди. Стана съвсем светло. Първите слънчеви лъчи озариха с бледожълта светлина върховете на високите планини.
Вниманието ми беше привлечено от странното поведение на няколко врани, които се спускаха от планината право надолу в този ранен час. Те не грачеха, а само летяха безшумно една след друга в една и съща посока към долината. От дъното на дола се донесе особен шум — нещо като пращене, напомнящо звука, който се получава при белене на дървесна кора. Замрях неподвижно, целият превърнат в слух. Звукът се повтори по-ясно: той идваше отдолу, откъм дънера на черното обгорено дърво, стърчащо пред зеленината на високите храсти, на сто крачки от мен. Стори ми се, че големият храст, който покриваше основата на дървото, се движи. Тихо извадих и насочих бинокъла. Да, наистина, храстът се мърдаше и шумът идваше именно оттам. Замрях. В тези планини често намирахме дървета, счупени и разхвърлени от мечки, търсещи меда на дивите пчели. „Някоя мечка е намерила гнездо на пчели в старо дърво и сега смъква с ноктите си кората, за да се добере до меда… Рано или късно тя ще се покаже, само да не ме надуши“ — помислих си аз.
Между зеленината се мярна нещо черно. Опрял на рамо маузера с вдигнат предпазител, аз целият съм в очакване. Бавно изплува черна глава с големи уши, която ясно се открои на фона на свежата зеленина: очевидно животното също се е ослушвало, но е гледало някъде надолу, към дола, застанало с гръб към мене. Внимателно се прицелих и стрелях.
Раненото животно обикновено подскача, мята се или пък успява да избяга, а мечката освен това издава силен рев. Но тази не помръдна, звук не издаде. Просто изчезна, като че ли пропадна някъде…
Постоях минута, две, три — никой не мърда, не бяга. Стори ми се подозрително. Не ми оставаше нищо друго освен да се спусна надолу, за да изясня какво се беше случило.
Много тихо, с вдигнат предпазител и с пръст на спусъка, аз разтворих с върха на дулото росните клонки на храстите и се приближих съвсем близо до обгорялото дърво, но не видях нищо. Постоях така и се ослушах, след това внимателно отместих последния отделящ ме от дървото храст и трепнах: точно пред мен стърчеше нагоре голямо копито на глиган!