Никога не се набляга достатъчно върху парадокса, който представлява всяка йерофания, дори и най-елементарната. Проявявайки сакралното, всеки предмет се превръща в нещо друго, без да престава да бъде самият себе си, защото продължава да съществува в своята околна космическа среда. Един свещен камък си остава камък; външно (по-точно от профанна гледна точка) нищо не го отличава от който и да е камък. Но за тези, за които камъкът се оказва свещен, неговата непосредствена реалност се превръща в свръхестествена. С други думи, за хората, които имат религиозен опит, цялата Природа е в състояние да се прояви като космическа сакралност. Космосът в неговата цялост може да се превърне в йерофания.
Човекът от архаичните общества се стреми да живее по възможност изцяло в свещеното или обграден с осветени предмети. Подобен стремеж е разбираем: за „примитивните“ хора, както и за тези от всички общества, предхождащи модерното, сакралното е равнозначно на сила и в крайна сметка на самата реалност. Свещеното е пропито с битие. Сакрална сила означава едновременно реалност, вечност и действие. Опозицията сакрално-профанно често се представя като противопоставяне на реалното и иреалното или псевдореалното. Веднага уточнявам: не можем да очакваме в архаичните езици да открием подобна философска терминология — реално-иреално и т.н., но идеята присъства. Така че е естествено религиозният човек да желае дълбоко в себе си да бъде, да участва в реалността, да се пропие със сила.
Как религиозният човек се опитва да се задържи възможно най-дълго време в една сакрална вселена; как се представя неговият цялостен житейски опит по отношение на опита на индивида, лишен от религиозно чувство, на онзи, който живее или желае да живее в един десакрализиран свят — това е основната тема на тази книга. Веднага трябва да кажем, че профанният свят в своята цялост, напълно десакрализираният Космос е скорошно откритие на човешкия дух. Няма да се занимаваме с това, чрез какви исторически процеси и вследствие на какви промени в духовното поведение модерният човек е десакрализирал своя свят и е приел профанното съществуване. Достатъчно е само да отбележим, че десакрализацията характеризира целия опит на не-религиозния човек в модерните общества, че в резултат той изпитва все по-голяма трудност да се върне отново към екзистенциалните измерения на религиозния индивид от архаичните общества.
Два начина на съществуване в Света
Ще осъзнаем бездната, която разделя двата вида опит — сакралния и профанния, — като проследим развитието на свещеното пространство и ритуалното изграждане на човешкото жилище, разновидностите на религиозния опит за Времето, отношенията на религиозния човек с Природата и света на сечивата, посвещаването на самия човешки живот и сакралността, с която могат да бъдат натоварени жизнените функции на индивида (хранене, сексуалност, труд и т.н.). Достатъчно е да си припомним какво представляват за модерния или нерелигиозен човек градът или къщата, Природата, сечивата или трудът, за да схванем веднага какво го отличава от архаичния му предшественик или дори от селянина от християнска Европа. За модерното съзнание физиологичният акт — хранене, секс и т.н. — не е нищо повече от органичен процес, каквито и табута все още да го възпират (правила за културно хранене; граници на сексуалното поведение, наложени от „добрите обноски“). Но за „примитивния“ човек подобен акт не е никога просто физиологически; той е или може да се превърне в обред, в причастие към сакралното.
Читателят скоро ще си даде сметка, че свещеното и профанното са две разновидности на съществуване в света, две екзистенциални ситуации, приети от човека в хода на времето. Тези начини на съществуване представляват интерес не само за историята на религиите или социологията, не са единствено обект на исторически, социологически и етнологически проучвания. В крайна сметка видовете сакрално и профанно съществуване зависят от различните позиции, които човекът е завоювал в Космоса; те провокират вниманието както на философа, така и на всеки изследовател, желаещ да опознае възможните измерения на човешкото съществуване.
Тъкмо затова, въпреки че авторът на тази малка книжка е специалист по история на религиите, той не възнамерява да подхожда само от гледна точка на своята дисциплина. Разбира се, индивидът от традиционните общества е homo religiosus6, но неговото поведение се вписва в общото поведение на човека и в този смисъл представлява интерес за философската антропология, феноменологията, психологията.