Когато говорят за благородна или просто видна дама, във Франция я наричат мадам; в Англия милейди или мисис; в Италия, страна на свойските обноски, казват: ла еди-коя си; у нас подобно обръщение би се сметнало обидно; в Италия, особено в Неапол, това е почти благородническа титла11.
Никому в Неапол, когато говори за нещастната жена, станала историческа личност с необикновените си страдания, не би хрумнало да каже: „Мадам Сан Феличе“ или „съпругата на рицаря Сан Феличе“.
Казват просто: Ла Сан Феличе.
Аз сметнах, че съм длъжен да запазя без никакво изменение за книгата си името, което заемам от героинята.
И така, драги читатели, като ви казах, каквото имаше да ви казвам, да пристъпим, ако позволите, към същността.
Александър Дюма
I
КАПИТАНСКАТА ГАЛЕРА
Между скалата, на която Вергилий, изкопал там гроб за рога на Хектор, е наложил името Мизенски нос и носа Кампанела, където на един от склоновете се е родил изобретателят на компаса12, а по друг е скитал изгнаният автор на „Освободеният Ерусалим“13, се открива великолепният Неаполитански залив.
Този вечно засмян залив, кръстосван непрестанно от хиляди лодки, огласян безспир от музикални инструменти и песни, беше на 22 септември 1798 година по-шумен и по-оживен от всеки друг път.
След непоносимата лятна жега и преди капризните есенни дъждове септември е прекрасен в Неапол, а денят, от който започват първите страници на нашия разказ, беше един от най-прекрасните на тоя месец.
Слънцето разливаше златиста светлина над просторния амфитеатър от хълмове, протегнал сякаш едната си ръка до Низида, а другата до Портили, за да притисне честития град към склоновете на Сан Елме, увенчана с древната крепост на анжуйските князе като с победен венец, сложен върху челото на съвременната Партенопа14.
Заливът, необятна лазурна шир, напомняща килим, изпъстрен със златни нишки, потръпваше от лек, успокоителен, уханен утринен ветрец, така приятен, че извикваше неизразима усмивка по лицата, които галеше; така животворен, че след като го вдъхне, човек изпитва неудържим устрем към безкрая, започва да си въобразява гордо, че е или най-малко може да стане бог, а земният мир му се струва само еднодневен подслон, съграден по пътя към небесата.
Черквата Сан Фердинандо, на ъгъла на улица Толедо и площад Сан Фердинандо, отзвъни осем часа.
Последният отглас на звука, отмерващ времето, бе току-що заглъхнал в простора, когато хиляди камбани от триста неаполски черкви екнаха весело и шумно от своите звънарни, а оръдията от укрепленията дел Уово, Кастел Нуово и дел Кармине поискаха сякаш да удавят в своя оглушителен залп гръмкия им звън, обгръщайки в същото време града в пояс от дим, докато укреплението Сан Елме, пламтящо и забулено в облак като изригващ кратер, се превърна изведнъж в нов Везувий срещу стария замлъкнал вулкан.
Камбани и оръдия приветстваха с бронзови гласове една великолепна галера, която се отдели от кея, пресече военния пристан и под двойния напор на весла и ветрила се насочи към открито море, последвана от десет-дванадесет по-малки кораба, украсени почти еднакво великолепно като първата галера, която би могла да съперничи по разкош с „Бучентауре“, отвеждащ венецианския дож за обручение с Адриатика.
Галерата се командваше от четиридесет и шест-седем годишен офицер в разкошната униформа на неаполитански адмирал; мъжественото му лице със строга, властна красота беше загоряло от слънцето и ветровете; при все че беше гологлав в знак на уважение, той държеше съвсем право своята глава, увенчана с посивели коси, неведнъж сигурно развявани от силните пориви на бурите; и още от пръв поглед личеше, че които и да са особите на кораба, командването е поверено на него; рупорът от позлатено сребро в дясната му ръка можеше да бъде видим знак за това командване, ако природата не бе се погрижила да отпечата много по-незаличимо този знак в блясъка на погледа и гласа на офицера.
Той се именуваше Франческо Карачоло, от древния род на князете Карачоло, свикнали да бъдат посланици на крале и любовници на кралици.
Застанал беше прав на командния си пост, както би постъпил при битка.
Над кърмата на галерата беше разпънат пурпурен навес с герба на Двете Сицилии, предназначен да предпази от слънцето августейшите пътници, които заслоняваше.
Пътниците образуваха три групи с различно държание и външност.
Първата и най-значителна от трите се състоеше от петима мъже, заели центъра на кораба; трима от тях бяха извън навеса, на самата палуба; на шиите им, с панделки в различни цветове, бяха окачени кръстове от всички държави, а по изпъстрените с ордени гърди се преплитаха корони. Двама души имаха за служебна отлика златни ключове, закачени на копчетата в талията на фрака им; това означаваше, че имат честта да са шамбелани.
12
Според легендата Амалфио Флавио Джоя, роден в Неапол през 1302 г., минава за изобретател на компаса. Б.пр.
14
Партенопа — древно название на Неапол, по името на сирената, която се самоубила, защото Одисей я пренебрегнал. Б.пр.