По времето, когато пише романа, той явно не се смята за мюсюлманин. Със сигурност Рушди никога не е бил почитател на онзи вид ислям, който смята, че неверието е криминално престъпление. Той е повлиян от ранния период на западната и източната романистика и като писател е приел Великата модерна гледна точка, че писането на откровено спорна белетристика е мисия, а може би и задължение. Сатанински строфи са друг етап в една постоянна критика на подобен екстремизъм. Обаче онова, което ги направи различни, е, че той избра да критикува не само модерни религиозни водачи като аятолах Хомейни, но посмя да постави под въпрос самите корени на исляма: вдъхновената природа на Корана и авторитета на пророка Мохамед. За един светски европеец критиката на исляма в романа изглежда много мека и експериментална. Но подобна на нея никога не е имало 6 мюсюлманския свят. Имало е свободомислещи и подигравчии, но те са били винаги изцяло несериозни. Изглежда Рушди се е опитал да стане мюсюлманския Волтер, но ислямът никога не е преминавал през етап на „висша критика“, на каквато Западът подложи Библията през последните два века. На светския Запад неговата критика се струва рутинна, но в ислямския Изток тя е неизразима. Модернистките предпоставки, от които произхожда, са неуместни и трудно разбираеми за него. Много мюсюлмански критици твърдят, че Сатанински строфи освен обиден роман е и лоша белетристика.
Смесицата от културни влияния, която Рушди нарича „етнификация“ на културата, е една от най-жизнерадостните страни на неговата творба. Той подхвърля фрази на хинди, арабски и урду, които карат западняка да се чувства малко аутсайдер. До голяма степен романът е критика на западния шовинизъм и на антиимигрантските предразсъдъци. Неговите индийци не са ангели, въпреки че понякога приемат формата на такива. Но никой не е изразил по-точно тази страна на романа от самия Рушди: „Сатанински строфи“ са всичко — това е светът, видян през очите на преселника. Извлечен е от опита от изкореняването, разчленяването и преображението (бавно или бързо, болезнено или приятно), които са обичайното състояние на преселника и от което си мисля, че може да бъде извлечена метафора за цялото човечество.
Сатаната, прикован така към едно скитническо, странстващо, неуседнало състояние, е без всякакво сигурно обиталище; въпреки че като последица от ангелската си природа има един вид империя в течната пустиня или въздуха, все пак това със сигурност е част от наказанието му да съществува… без нито едно определено място или пространство, което да му позволи да даде върху него покой на ходилото си.
I. АНГЕЛЪТ ДЖЕБРАИЛ
— 1 —
За да се родиш наново — пееше Джебраил Фаришта1, падайки от небесата, — първо трябва да умреш. Хой! Хой! За да кацнеш върху тази гърдеста земя, първо трябва да полетиш. Тат-та-а. Така-тун! Как да се усмихнеш пак, ако първо не заплачеш? Как да спечелиш любовта на възлюблената, мистър, без да си отронил въздишка? Баба2, ако искаш да се родиш отново…
Точно преди разсъмване в една зимна утрин, през първия ден от новата година или горе-долу по това време, двама истински, напълно развити живи мъже падаха от голяма височина — двадесет и девет хиляди и два фута, от ясното небе към Ламанша, без да се ползват от предимствата на парашути или криле.
— Казвам ти, трябва да умреш, казвам ти, казвам ти — и все така под една луна от алабастър, докато един силен вик не разцепи нощта:
— По дяволите с твоите мелодии — думите увиснаха като кристали в бялата ледена нощ, — във филмите играеш само певци на плейбек, така че спести ми сега тези адски звуци.
Джебраил, немелодичният солист, лудуваше на лунната светлина, докато пееше своя импровизиран газал3, плувайки във въздуха, удар бътерфлай, удар бруст, свивайки се на топка, разпервайки се като орел в почти безкрайността на почти зазоряването, заемайки хералдически пози, изправен на задни лапи, легнал с вдигната глава, възправяйки лекомислието срещу гравитацията. Сега той се претърколи щастливо към язвителния глас.
— Охо, Салад баба, това си ти, много добре. Опа, какво, стари приятелю?
При което другият, една сянка, падаща с главата надолу, в сив костюм със закопчани догоре копчета на сакото, с ръце по страните, приемайки за даденост невероятността на бомбето на главата си, направи гримаса на прякоромразец.
— Хей, Спуно — извика Джебраил, изтръгвайки второ вътрешно потреперване. — Истинският Лондон, бхай!4 Ето ни, идваме! Тези копелета долу няма да знаят какво ги е ударило. Метеор, гръм или Божието отмъщение. Право от нищото, бейби! Тряяяяяяяс! Буум, а? Какво появяване, яр!5 Кълна се: сензация.
2
Обичайното му значение е на „свят стар човек“, но Рушди го използва със значение на „млад човек“, а в определени случаи на мистър или сър.