„По волята на небето — пееше Чамча с устни, патриотично червено-бяло-сини от студа, — издигниии се от лазууууурния океан“.11 Потресен, Фаришта запя по-силно и по-силно за японски обувки, ушанки, неопетнени субконтинентални сърца, но не можа да заглуши дивия рецитал на Саладин: „И ааааангели пазители пееха своята песен.“
Нека сме честни: беше невъзможно да се чуят един друг, а още по-малко да разговарят и да се състезават, така пеейки. Как биха могли, ускорявайки се към планетата, с бучащия около тях въздух? Но нека признаем и това: те го направиха.
Надолу-надолу те свистяха и зимният студ, покривайки с глазура миглите им и заплашвайки да смрази сърцата им, беше на прага да ги пробуди от техните делириумни бълнувания. Те бяха готови да осъзнаят чудото на пеенето, дъжда от крайници и бебета, от който бяха част, и ужаса от съдбата, летяща към тях далеч отдолу, и когато се стовариха, те се намокриха и веднага бяха заледени от нулевоградусното кипене на облаците.
Те бяха в нещо, което приличаше на дълъг вертикален тунел. Чамча, предвзет, скован и все още с главата надолу, видя Джебраил Фаришта да се приближава към него в пурпурното си сафари, плувайки през тази облицована с облаци фуния, и щеше да извика „Стой настрана, махай се от мен“, но нещо го възпря, началото на едно малко трепкащо и рев-ливо явление в неговите черва, така че вместо да изрече думи на отхвърляне, той разтвори ръце и Фаришта доплува в тях, докато не се прегърнаха от глава до пети и силата на тяхното сблъскване не ги преобърна от край до край, изпълнявайки своето колело на чифт през целия път надолу и по продължение на дупката, която водеше към Страната на чудесата; докато си пробиваха път навън от бялото, дойде една поредица от форми на облаци, безспирно променящи се, богове в бикове, жени в паяци, мъже във вълци. Хибридни облачни създания притиснаха върху тях гигантски цветя с човешки гърди, клатушкащи се от месести стебла, крилати котки, кентаври, и Чамча с неговото подсъзнание бяха завладени от представата, че и той също е придобил качеството облачност, ставайки метафоричен, хибриден, и сякаш се срастваше с човека, чиято глава сега се гушеше между краката му и чиито крака бяха обвити около дългия му патрициански врат.
Обаче тази личност нямаше време за такива „бомбастичности“, беше всъщност изобщо неспособна да се изживява „бомбастично“, след като току-що беше видяла от водовъртежа на облаците да се появява фигурата на една бляскава жена в брокатено сари в зелено и златно, с диамант на носа и лак, напръскан върху навитата й на висок кок коса, за да я предпазва от напора на вятъра по тези височини, докато спокойно седеше на един летящ килим.
— Реха Мерчант — поздрави я Джебраил. — Не можа да откриеш пътя към небето или какво?
Безчувствени думи, невъзможно обръщение към една умряла жена! Може би неговото объркано състояние на перпендикулярно падане би могло да се предложи като смекчаващо вината обстоятелство… Чамча, стискайки краката си, неразбиращ отправи питане:
— Какво става, по дяволите?
— Не я ли виждаш? — извика Джебраил. — Не виждаш ли проклетия й бухарски килим?
— Не, не, Гибо — прошепна гласът й в ушите му, — не очаквай да потвърди. Аз съм само за твоите очи, може би ще полудееш, какво си мислиш ти, намакул, ти, свинско изпражнение, любов моя. Със смъртта настъпва честността, любими мой, така че аз мога да те наричам с истинските ти имена.
Докато облачната Реха си мърмореше ругатни, Джебраил отново извика на Чамча:
— Спуно? Виждаш ли я, или не?
Саладин Чамча не виждаше нищо, не чуваше нищо, не казваше нищо. Джебраил беше сам срещу нея.
— Не биваше да го правиш — поучи я той. — Не, сър. Грях. Нечестива работа!
— О, сега можеш да ме поучаваш — засмя се тя. — Ти си оня с високоморалния тон, и таз добра. Ти ме напусна — напомни гласът й на ухото му, сякаш го гризеше по меката част. — Ти, луна на удоволствието ми, се скри зад облак. А аз останах в тъмнина, ослепена, погубена заради любов.
Той се уплаши.
— Какво искаш? Не, не ми казвай, просто си върви!
— Когато беше болен, не можех да те видя заради възможния скандал, ти знаеше, че не мога, стоях настрана заради теб, но след това ти ме наказа, използва го като извинение да си тръгнеш, като облак, зад който да се скриеш. Това, а също онази, ледената жена. Копеле! Сега, когато съм мъртва, забравих как да прощавам. Проклинам те, мой Джебраил, нека животът ти бъде ад! Ад, защото там ме изпрати ти, проклет да си, откъдето и да идваш, дяволе, където и да отиваш, глупако, наслади се на кървавото топване!