На площада срещу двореца един от тези, излезли от анонимната тълпа оратори, бе обграден от много хора: беше Камос, около тридесетгодишен, скромно облечен мъж, но чието лице сякаш беше обвито в мистичен ореол. Безкрайно гневен, той омайваше тълпата, искаше възмездие. Гласът му, често се губеше сред вълните от проклятия и ропот, прекъсвани от остри ридания на сломени вдовици и майки.
— В името на Озирис! — крещеше Камос. — Да отмъстим за мъртвите, за нашите велики, красиви, славни мъртъвци! Виещите зверове разбиха, удавиха нашите бащи, братя, съпрузи, синове, любими! Мъст! Нека слънцето се затъмни, небето да се почерни завинаги, водите на реката да пресъхнат, ако остане и само един евреин от омразната раса да мърси земята на Египет! Отмъщение!
Остра като змийски език и пареща като огън, речта му даде сигнал на бунта.
Отмъщение!
При последния му вик за отмъщение, като че ли тайнствени ръце, подчинили се на бързи, невидими заповеди, запалиха факли и стотици трескави юмруци ги размахваха като хиляди огнени пеперуди над морето от хора. Египтяните вече тичаха към еврейските квартали, втурваха се в домовете и магазините им, за да извадят оттам покъщнината, дрехите, ценните стоки и инструменти, които опияненият от разрушителна страст народ чупеше, късаше, тъпчеше и гореше.
Евреите се молеха, опитваха се да обясняват и да бягат. Но те бяха предадени на животинските инстинкти на цяло едно население. Първата кръв, бликнала от премазани гърди, затъмни умовете като с алкохолни пари.
Кръвожадните зверове вече не се владееха, прехвърляха си евреите един на друг. Тук бяха разчекнали златаря Косут. Египтяните топяха ръце в кръвта му с диви викове. Децата му, намерени в един заслон, бяха хвърлени в най-близката клада.
Там шивачът Айшар беше обезглавен. Главата му, страшна, бледа и едновременно кървава, стърчеше, набучена на копие.
На бременната жена на Сашем, търговеца на зитум2 разпаряха корема, за да дадат плода й на гладните кучета.
От време на време през тълпата преминаваха колесници, които с бесен галоп влачеха по камъните привързаните към главините им евреи.
Навсякъде се виждаха едни и същи гледки. Както на лов, египтяните си съобщаваха колко евреи бяха избили. Правеха си трофеи от окървавени ръце.
В квартала на проститутките и тези нещастнички не бяха пощадени. Любовниците им, които до вчера бяха обсипвали с целувки парфюмираните им тела, дотичваха, за да ги изнасилят, преди да ги нарежат на парчета. Невъобразимо безсрамни сцени предшестваха кланетата. Убийците започнаха да пият. Бирата и медовината се лееха, както кръвта.
Египтянките проявяваха не по-малка жестокост от мъжете. Въоръжени с дълги куки, те избождаха очи, изтръгваха уши, режеха полови органи. Безмилостни, те отмъщаваха за изневерите на съпрузите си, които пък слагаха на шиите си гердани от още топли черва.
Внезапно тревожен вик спря тълпата в апогея на убийствената й лудост. Някъде там, към южните квартали, позлатеното небе бе обхванато от пламъци. Като че ли над града се бе спуснало пурпурно наметало.
— Вали кръв! — провикна се един египтянин в транс.
— Не, Мемфис гори! — отговори му друг.
— Бягай, спасявай се! — изкрещя трети. — Да защитим домовете си! В същия миг кавалерията налетя и вихрените коне пометоха улиците, за да спрат кланетата.
— Спрете, спрете! — крещеше един офицер. — По заповед на Имперския съвет!
На обвитата с цветя тераса, надвиснала над града, угрижени и тържествени хора съзерцаваха океана от кръв и огън, тъй като пожарът вече се разрастваше. Горещината беше плътна като смола. Пламъците се издигаха като колони. Миризмата на изгоряла плът се смесваше с острия мирис на изгоряло дърво и тъкани.
Поданиците на фараона мислеха вече само как да спасят почервенелия си като ковашка пещ град. В пурпурната нощ хиляди човешки същества се хвърлиха да гасят пожара със страшната сила на отчаянието. Те мислеха, че Бог още ги преследва.
Те ще загинат от водата
Народът на Израил с блаженство позна безкрайната добрина на Бога, който издигна на пътя му пясъчни стълбове, за да го изтръгне от смъртта…
Зората настъпи, предизвестявайки напрегнат ден. Цяла нощ тероризираните евреи се опитваха да избягат. Известно им беше, че с помощта на първия съдия и великия жрец Имперския съвет бе решил съдбата им. Но пред вратите на града се бяха натъкнали на твърда охрана. Онези, които се бяха опитали да се прехвърлят през стените, ги хвърляха отгоре в пропастта и ги оставяха там да умрат.