Двете неща от Маркс и Спенсър, които Артър свали много много бавно — което е единственият начин това да бъде направено в случай че летите и не използувате ръцете — докато Фенчърч се издигаше към облаците, и те продължиха да създават разумен хаос в сутринта в респективно броено отгоре надолу — Айлуърт и Ричмънд.
Сега те бяха в облаците от много време, защото бяха много нависоко и когато накрая стигнаха мокри над тях, Фенчърч бавно се завъртя като морска звезда, хвърлена в приливна вълна, и видяха, че пространството над облаците е мястото, където нощта е сериозно осветена от лунната светлина.
Светлината беше тъмно брилянтна. Имаше разни планини над нея, но това си бяха планини със собствени бели вечни снегове.
Те бяха стигнали до върха на най-високия кумулонимбус6 и започнаха лениво да се носят надолу по контурите му, и Фенчърч помогна на Артър да се освободи от дрехите си, които се понесоха надолу, веейки се по изненадващия си път надолу към тъмната белота.
Тя го целуна, целуна врата му, гръдния му кош и скоро те се носеха, като бавно се въртяха в някаква безмълвна Т-образна стойка, която би предизвикал даже и някой Фуолорниски огнен дракон, който трябваше да прелети, натъпкан с пица, като размаха крила и малко се позакашля.
Само че нямаше Фуолорниски огнени дракони в облаците и нямаше как да има, както и динозаври, птици додо7 и Най-Великия Натупан Зимуок от Голям Стегбартъл в съзвездието Фраз, но не както един Боинг 747, който е обилно зареден, а другите неща тъжно са изчезнали и Вселената никога няма да ги познава отново.
Причината, поради която един Боинг 747 изскочи доста неочаквано над тях, не е свързана с факта, че нещо много странно се случи в живота на Артър и Фенчърч един-два мига по-късно.
Това са големи неща, ужасяващо големи. Знаеш кога един от тях е във въздуха с теб. Получава се гръмотевична атака от въздух, движеща се стена от пищящ вятър и ще бъдеш отхвърлен настрана, ако си достатъчно глупав да правиш нещо слабо подобно на това, което Артър и Фенчърч правеха в близостта си, като пеперуди при въздушно нападение.
Този път обаче се получи сърцебиещо пропадане или загуба на нерви, някакви моменти се прегрупираха по-късно и една чудесна идея ентусиазирано възникна през хласкащия шум.
Мисиз Е. Капелсен от Бостън, Масачузетс, беше възрастна дама и наистина чувствуваше, че животът и е стигнал почти до края си. Тя беше видяла много от него, беше озадачена от някои неща, но и беше малко нелесно да ги почувствува в тези късни години, изморена от много неща. Всичко беше много приятно, но може би малко прекалено обяснимо, малко прекалено обикновено.
С въздишка тя отвори малкия пластмасов капак на прозорчето и погледна към крилото.
Първо си помисли, че ще трябва да извика стюардесата, но после си помисли, че не трябва, определено не трябва, това беше за нея и само за нея.
До времето, когато нейните двама необясними човека накрая се плъзнаха от крилото и полетяха в реактивния поток, тя ужасно много се беше ободрила.
Тя беше почти извънредно много облекчена, като разбра, че почти всичко, което някой някога и е казвал, е грешно.
На следващата сутрин Артър и Фенчърч спаха до много късно, въпреки непрекъснатия вой от реставрирането на мебели.
Следващата нощ те направиха всичко отново, само че този път си взеха и един уокмен Сони.
ГЛАВА XXVII
— Всичко това е много чудесно — каза Фенчърч след няколко дни. — Но наистина искам да знам какво ми се е случило. Виждаш ли, това е разликата между нас. Че ти си загубил нещо и после отново си го намерил, а аз намерих нещо и го изгубих. Трябва да го намеря отново.
Тя трябваше да излиза този ден, така че Артър си го определи за ден за телефониране.
Мъри Бост Хенсън беше журналист в един от вестниците с малък формат и голям шрифт. Щеше да бъде приятно да може да се каже, че той няма нищо общо с него, но за нещастие случаят беше различен. Той беше единственият журналист, когото Артър познаваше, така че той му звънна.
— Артър, стара супена лъжицо, моя стара сребърна куличке, колко зашеметяващо е да те чуя. Някой ми каза, че си отлетял в космоса или нещо такова.
Мъри си имаше свой собствен стил на език за разговори, който беше внедрил за своя собствена употреба и който никой друг не можеше да говори или дори да го следва. Почти всяка дума от него значеше всичко. Частите, които значеха нещо, често бяха толкова чудесно погребвани, че никой дори не можеше да забележи, когато се плъзгат по лавината на глупостта. Времето, по което откриваш това по-късно, какво по-точно е искал да каже, често е лошо време за всичко, за което става дума.