Бъдещият град се оказал на безлично и равно като тепсия място (някой да е мераклия за една партия „до осем удара“?). Градоустройственият план бил дело на един архитект от френски произход — Пиер-Шарл Л’Анфан, който вече имал зад гърба си градеж на изкуствено създадена столица — Вашингтон, окръг Колумбия.
— Този град прилича на огромна шахматна дъска, Джон — продължих. — Разделен е на абсолютно еднакви квадрати, всеки от които е дълъг една десета от милята7, улиците вървят от изток на запад и от север на юг, а в средата му е оформен голям кръгъл площад. (Останки от евклидовия идеализъм на Френската революция, за чийто наследник се мисля от време на време.)
Преди мозъкът ми да заприлича на пюре от маниока се смятах за доста добър шахматист. Докато разказвах на Джон за града, който никога не е виждал, аз проумях, че той наистина прилича на шахматна дъска, върху която се водят сражения. А при тях, както е прието при всяка партия шах, отпадат фигури. (Аз, брат ми, сестра ми и нашите родители също отпаднахме при една от тези безкрайни партии.) После фигурите се подреждат за нова игра, но вече са различни — с нова идентичност. Изредих пред Джон имената на по-известните личности, които са били пешки върху тази дъска: Джеймс Уитком Райли, Чарлз Менсън, Ричард Лугър, Стив Маккуин, Дан Куейл, Кин Хабърд, Бут Таркинтън, Джейн Поули, преподобният Джим Джоунс… (После добавих, че превръщайки Дан Куейл в отговорник за съдбата на нацията, ако с него се случи нещо, Джордж Буш още веднъж доказва, че пет пари не дава какво ще стане с нас, след като него вече го няма… Така ни се пада, щом си избираме за президент един бивш пилот на бомбардировач…)
Спомените ми за Индианаполис се пречупват през смъртта на бойния ми другар Бърнард В. О’Хеър. Той беше здраво свързан с този град. Срещнахме се като войници в Кемп Атърбъри — една казарма, разположена южно от него. При първата ни среща той се беше задълбочил с цигара в ръка над биографията на Кларънс Дароу — великия адвокат по наказателни дела. (При последната ни среща той пак пушеше. НИКОЙ не го е виждал жив, без цигара в ръка.) Току-що ни бяха включили в армейска бойна единица, която се изписва така: щабна рота на Втори батальон от 423-и полк на 106-а пехотна дивизия. („Мили мамо и тате, познайте къде съм сега.“) И двамата бяхме учили в колеж, преди да постъпим в армията. Той вече бе изкарал Общата бойна подготовка — тоест имаше представа какво е това щик, граната, картечница и мина… Мен пък ме превърнаха във виртуоз на 240-милиметровата гаубица — по онова време най-тежкото мобилно въоръжение в пехотата. Никоя друга дивизия не разполагаше с такива огромни играчки.
По онова време казармите бяха пълни с десетки хиляди колежани като О’Хеър и мен (и като Норман Мейлър). Всички ние получихме призовките си едновременно и армията изведнъж се оказа задръстена от младежи с интелектуални качества, които им позволяваха да кандидатстват за подофицерската школа (или, казано с други думи, бяха готови да станат бомбардири). Но командването нямаше нужда от толкова много подофицери, с изключение на онези, чиито родители имаха здрави политически връзки.
След като изкарахме Общата бойна подготовка, вече никой не знаеше какво да прави с нас. За няколко месеца ни изпратиха обратно в колежите — така, както си бяхме с униформите, а после ни измислиха САОП — Специализираната армейско-образователна програма. О’Хеър дойде в 106-а пехотна дивизия от политехниката в Алабама, а аз бях учил в Техническия факултет „Карнеги“ и Университета на Тенеси. (Бяха ни изстрелвали към различните висши учебни заведения напълно хаотично. В една рота на САОП например били включени само хора, чиито фамилни имена започват с Х…)
Измъкнаха ни от колежите, когато армията отново изпита нужда от нас — в навечерието на инвазията в Европа, за която беше нужно голямо количество пушечно месо. Така ние с О’Хеър се озовахме в казармата южно от Индианаполис и завързахме първия си разговор. По онова време армията вече беше въвела тъй наречената „приятелска система“. Всеки редник или РПК получава задачата да се грижи за някой колега и приятел от взвода, просто защото няма кой друг да стори това. Разбира се, тази загриженост трябваше да бъде двустранна и да включва абсолютно всички. Никакви самотници! („Приятелската система“ наподобяваше до известна степен днешните колективни бракосъчетания, които достопочтеният Сун Мун извършва в „Медисън Скуеър Гардън“.) И тъй, ние с О’Хеър станахме двойка. Тук трябва да кажа, че доста други двойки изглеждаха далеч по-смешни от нас.
Междувременно 106-а пехотна дивизия бе оголена откъм редници и РПК, просто защото всички такива вече бяха изпратени през океана за попълнение на действащите части. Но офицерско-командният състав си беше останал непокътнат, трябваха им само бройки от нисшия състав. Това бяхме ние — студентите, пристигнали на новата дислокация в Южна Каролина с десетки и стотици автобуси. И тук, както при САОП, повишенията бяха изключени. (Това, заедно със запалителните бомби над Дрезден, беше най-поучителния ми опит за цялата Втора световна война.)