— Никой НИКОГА не трябва да бъде обект на бомбардировки — каза една жена след словото ми.
— Това е повече от очевидно — отговорих аз.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Човекът от Националния музей по аеронавтика и космонавтика, който потвърди моите спомени като военнопленник за Дрезден, се казваше Том Джоунс. И той бил чифтосан (съгласно заповедта), неговият боен другар от 106-а пехотна дивизия се оказа Джо Кроун — прототипът на главния герой от „Кланица пет“ Били Пилгрим. Вчера получих писмо от този Том.
„Помня Кроун още от подготвителния период в Кемп Атърбъри — пише той. — Когато излизахме на поход, аз бях принуден да вървя зад него и да събирам вещите, които падаха от раницата му. Беше много неспретнат войник.
Бях в една койка с него, когато умря. Една сутрин се събуди с ужасно отекла глава, като диня. Убедих го да отиде на преглед, а някъде около обед казаха, че бил умрял. Нали помниш, че спяхме по двама в койка? По няколко пъти на нощ разтърсвах Кроун и му предлагах да се обърнем. Рано сутрин тенекиите в ъгъла на бараката вече преливаха и лайната плъзваха навсякъде. Германците така и не ни дадоха допълнителни тенекии…“
Джо Кроун е погребан някъде в Дрезден, облечен в бял хартиен халат. Той умря от глад, още преди запалителните бомби да сринат града. В „Кланица пет“ аз го връщам у дома, където той стига до успеха и става известен оптик. (Той и Джоунс са постъпили в армията направо от колежа, също като О’Хеър и мен. В Кемп Атърбъри всички четяхме много.)
Джоунс живее във Вашингтон. Оказа се от хората, които събират и пазят всичко, свързано с войната. Разполагаше дори с едно циркулярно писмо, в което германците ни призоваваха да се присъединим към тяхната армия и да се бием на Източния фронт за победата на цивилизацията (като получаваме обилна храна. Според слуховете петима американци от други части приели офертата. Ако това не е вярно, ние все пак трябваше да си го измислим). Том Джоунс пазеше и няколко снимки от онова време, на една от тях личеше О’Хеър (нямаше никакви снимки на Джо Кроун, тоест на „Били Пилгрим“). Бяха направени непосредствено след обявяването на капитулацията. Надзирателите ни бяха изчезнали, а руснаците все още не бяха дошли. Намирахме се в долината, която описвам в края на „Синята брада“ (книга, която прецизните редактори в „Ню Йорк Таймс“ бяха кръстили „Синята птица“8).
Там се натъкнахме на една армейска каруца, която германците бяха зарязали заедно с коня. Върху страничните й канати изрисувахме няколко бели американски звезди, а на чергилото изписахме USA — иначе руските изтребители сигурно щяха да ни обстрелват. Пътувахме с тази каруца в продължение на няколко дни, преди отново да ни заключат — този път това стори руската пехота.
В приложението ще откриете и един „Наръчник за мерача“ от Втората световна, който получих от някакъв непознат мъж сред моите слушатели. В него подробно се описва къде и как да се освободите от бомбите на борда, които по една или друга причина не сте успели да хвърлите по време на мисията. (Изборът е ваш, никой нищо не казва за разхищението.) Доставчикът на този документ (очевидно страхливец) искаше от мен да изразя мнение, че в онези дни Дрезден е бил толкова цел за нощни бомбардировки, колкото днес такава цел може да бъде Каламазу, Мичиган… Между другото, в Каламазу има цял куп подходящи за бомбардиране цели. Както и в Дрезден… Транспортни възли, търговски обекти, полицейски участъци, електростанции, родилни домове, които са генератори на потенциални нови войници и медицински сестри… Значи — никакви бомби! В Дрезден пък имаше зоологическа градина, където бъдещите войници и медсестри можеха да се забавляват. Наръчникът я беше пропуснал, но бомбите — не. Би трябвало да видите жирафа след огнената стихия. (Аз го видях.)
След словото отговарях на въпроси, поставени ми от аудиторията. И получих възможност да цитирам О’Хеър. Обратният път към Щатите бе един постоянен низ от бури в Северния Атлантик (изминахме го на борда на кораба „Лукреша С. Мот“ — някаква активистка за женски права), а след него дойде време да кажа временно „сбогом“ на своя боен другар. (Сега това „сбогом“ вече е постоянно.) Зададох му само един въпрос: „Какво научи от всичко това?“ На което бъдещият областен прокурор О’Хеър отвърна: „Никога да не вярвам на своето правителство“. Този отговор очевидно бе предназначен за официалните изявления на правителството, според които въздушните бомбардировки били осъществявани с хирургическа точност, благодарение на прецизните мерници „Спери“ и „Нордън“, с които били оборудвани всички наши бомбардировачи. Уверяваха ни, че с тяхна помощ всеки мерач би могъл да пусне любовно писъмце в комина на някоя фабрика (естествено, ако получи такава заповед). В тържествено редактираните военни кинопрегледи ни показваха как въпросните мерници се товарят на бомбардировачите под охраната на военни полицаи с извадени револвери 45-и калибър, тъй като германците и японците давали мило и драго да се сдобият с някой от тях и по този начин да разгадаят тайната на дяволската им точност…