Днес подобно нещо би изглеждало толкова смешно и отживяло, колкото една любовна сцена между Глория Суонсън и Рудолф Валентино. Достатъчно е да хвърлим само един поглед на изложените в Националния музей по аеронавтика експонати, за да бъдем наясно, че всички летателни апарати, построени за бойни действия от Втората световна война насам, имат една-единствена цел — да унищожават всичко живо в обсега на своето действие, независимо дали става въпрос за животни или растения, независимо дали самите летателни апарати се управляват автоматично или от живи хора. (Добре ми е известно, че в Съветския съюз разполагат със свои версии на тези смъртоносни птички.)
Една от служителките в музея (страхотни бедра!) ми съобщи под секрет, че основните им спонсори (производители на оръжие, естествено) изразили недоволство от факта, че в тази сграда се обсъждат последиците от стратегическите бомбардировки (разбирай убити и ранени цивилни граждани), въпреки че след моето мрачно слово (и това на Том Джоунс) дойде ред на едно бодро и оптимистично изявление от страна на генерал Къртис Льо Мей — пенсионираният командир на Стратегическата авиация (който навремето искаше да бомбардираме Северен Виетнам, докато го върнем в Каменната ера). Защо е нужно да повдигаме този въпрос? Според тях било далеч по-уместно да наблегнем на високоскоростния транспорт (без „специфициране на товарите“, добавя Хенри Дейвид Торо) и овладяването на космоса. Преди моята реч Лили (която по-късно използвах за илюстрация на мъртвата дъщеря на Муамар Кадафи) изгледа едно филмче за космоса, озвучено от Уолтър Кронкайт. (И него го познавам. Изобщо, познавам всички.) Сега вече мога да сложа пръст в раната (което не означава, че НАИСТИНА ще го направя) и да обявя на висок глас защо президентът Джордж Буш не обърна внимание на момента, в който „Вояджър-2“ напусна завинаги Слънчевата система („Работата ми е свършена“). Защото има опасност един куп горди и добре обезпечени избиратели (главно благодарение на обществените фондове) да бъдат изхвърлени от работа (и да станат бездомници), ако се разчуе това, което вълшебният гълъб („Вояджър-2“) ни съобщи — че там, сред огромната пустош, няма нищо друго, освен смърт…
И друго: ако президентът подчертае, че през следващите един трилион години (плюс-минус няколко хилядолетия) нашата планета ще си остане единственото годно за обитаване място в космоса, децата и съседите на космическите изследователи (всичките там замърсители на околната среда, пресушители на солници и миньори в уранови рудници) вероятно ще почнат да ги гледат подозрително. (Сигурен съм, че всички умират от смях, като се сетят за Христофор Колумб, който откри едно слабозащитено полукълбо и го превърна в обект на пиратство и приватизация, продължаващи и до днес. Да сте говорили някога с някой хопи9, който продава мъниста пред хотелите в Санта Фе? Ако досега не съм отпечатал това, което възнамерявам да ви кажа (просто не понасям да чета собствените си писания), чуйте го: болшинството от хората намират живота си за толкова труден и разочароващ (причините за това са безброй — не могат да печелят пари, мразят си работата, не могат да танцуват, не могат да чукат колкото би им се искало, не ги бива в спорта, болнави са, децата им са боклуци, партньорите им ги мразят както Ксантипа е мразила Сократ и прочие, и прочие), че изобщо не им пука дали Животът с главно „Ж“ ще продължи вечно, или не… Това е само една от причините, поради която проблемът с поправката на този потъващ Ноев ковчег (половината животни върху него отдавна вече са мъртви) постоянно се обсъжда на най-високо ниво, но никога нищо не се прави. (На един прием преди пет години литературният критик на „Ню Йорк Таймс“ Кристофър Лемън-Хойт откровено ми призна, че не може да чете моите произведения. Значи станахме двама…)
И тъй, един ден някаква рекламна агенция (май беше на „Фолксваген“) се обърна към мен с молба да напиша послание до нашите наследници, които ще обитават Земята след сто години. (За същото бяха помолени още един куп мъгляви футуролози като мен.) Текстът на това послание щял да бъде използван в поредица от реклами в списание „Тайм“ (там нямам приятели). Ето какво сътворих: