От 9 до 13 октомври — периодът, в който Уолстрийт преживя един малък трус, Джим Фрийзън превозваше малката ни групичка от един изолиран и мизерен бежански лагер в друг. Бяхме няколко души с медийни контакти в Щатите, включително кореспонденти на «Ню Йорк Таймс», «Уошингтън Поуст», «Нюзуик» и Си Ен Ен. Това, което видяхме, не се различаваше много от онова, което всеки гражданин на Съединените щати е виждал в различните илюстровани издания — независимо дали става въпрос за нацистките лагери на смъртта, Биафра, Судан и още куп подобни места. Аз самият бях виждал толкова гладни хора само два пъти през живота си — в края на Втората световна война, като военнопленник в Германия, и в Биафра — по време на Гражданската война в Нигерия.
(В романа «Синята брада» описвам една долина, претъпкана с бежанци от Втората световна война. Картината не беше плод на въображението ми, а съвсем истинска. Двамата с О’Хеър бяхме там.)
В Мозамбик видях подобна картина — полумъртви от глад деца с очи като чинии, зрели хора с гръден кош, който наподобява птичи кафез… Но видях и нещо ново: умишлено обезобразени хора, чиито уши и носове бяха отрязани с остри ножове…
(Да, видях ги в действителност, а не само чух за тях. Дори разговарях с неколцина — разбира се, чрез преводач. Никой не ми ги докара специално за целта, обезобразените им лица просто бяха част от тълпите хора, които ни наобикаляха. Кандидат-мъртъвци поради липса на калории.)
Това тъжно пътуване осъществихме по покана на «Кеър»11 — една по-стара и по-голяма благотворителна организация от тази на Джон Йейл. Нейните представители таяха надеждата, че с наша помощ обикновените американци ще научат за агонията на един далечен народ, както и за това, което подпомаганите от тях благотворителни организации вършат за облекчаване на страданията му.
(«Кеър» е създадена след Втората световна война, в помощ на гладуващите сред руините на Европа хора. По-късно дейността й се насочва към нуждите на изпадналите в беда народи от Третия свят. Неотдавна един от нейните ръководители в Ню Йорк сподели с мен, че сега, след рухването на Руската империя, те по всяка вероятност отново ще насочат усилията си към Европа, главно чрез доставки на хранителни продукти, трактори, резервни части, и т. н. Основната селскостопанска «техника» в Мозамбик е пряко свързана със замърсяването на околната среда — просто защото тамошните селяни почистват нивите си, като палят стърнищата. Тук може би трябва да благодарим на РЕНАМО, която направи всичко възможно да ги откаже от този лош навик.)
Придружаваше ни Дейвид П. Неф — ръководител на мисията на «Кеър» в Мозамбик, 43-годишен, родом от Ню Атънс, Илинойс — градче, което не беше виждал от доста време, тъй като преди Мозамбик бе работил за Корпуса на мира в Камерун… Работата му тук беше изтощителна: отговаряше за доставката, осчетоводяването и разпределението на пристигащите от цял свят храни, които трябваше да достигнат до най-силно нуждаещите се навреме, неразделени и неоткраднати. Същото бе вършил в Либерия, ивицата Газа, Филипините, Сомалия и Сиера Леоне. Тук, в Мозамбик, негов основен враг не беше РЕНАМО, а неефективността.
(Дали следващото жилище на Дейв и семейството му няма да е някъде из Варшава или Ленинград? Дали няма да му се наложи да учи и тези езици?)
Няма да повтарям покъртителните истории, които чух от устата на Дейв. Както вече споменах, достатъчно е да оцветите старите снимки от Аушвиц в основните тонове на кафявото и черното и ще получите пълна представа за това, с което този човек се сблъсква всеки ден. Ще ви предам какво ми каза Дейв по време на полета към поредния бежански лагер, разположен до градчето Маромеу, на устието на гъмжащата от крокодили река Замбези. Снижихме се за кацане и прелетяхме над градчето, чиито жители чоплеха градинките си с мотики, без да се опасяват от поредния набег на въоръжените до зъби грабители, които някои американци продължават да наричат «борци за свобода». Дейв сподели, че снабдяването на РЕНАМО с амуниции, мини и ракетни установки е толкова евтино, че те изобщо нямат нужда от помощта на ЮАР, ЦРУ и когото и да било. Според него за тази цел били достатъчни около четири милиона долара годишно — толкова, колкото в Щатите струва производството на филм без големи звезди или пък някой по-засукан бродуейски спектакъл. Сума по джоба на няколко богати индивиди извън Мозамбик или пък на един-единствен милиардер.
Дейв добави, че ако БАНДИДОС завладеят столицата Мапуту (нещо, което вероятно биха постигнали без особени усилия, тъй като отдавна действат из предградията й), те вероятно ще се огледат и ще кажат: «Дотук добре, ами сега?». Познанията им за транспорта се изчерпват със стрелбата по всичко, което се движи. А познанията им за болници и училища — как да ги взривят или опожарят.