ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Вицът на Ед Уин за жената, която напразно гасила пожара у дома си, беше най-хубавия ЧИСТ виц на света. А най-хубавия мръсен виц на света чух от устата на московската си преводачка Рита Райт, която почина преди няколко години почти на деветдесет. (Рита беше гений на езиците, изследовател на творчеството на Робърт Бърнс, преводачка на най-значителните произведения на Дж. Д. Селинджър, Синклер Луис, Джон Стайнбек и моя милост от английски, Франц Кафка от немски и тъй нататък. Джил и аз прекарахме няколко дни в нейна компания в Париж, където я бяха командировали да проучи някакви френски документи — естествено, написани на френски език.) По време на Втората световна война Рита е била преводачка на английските и американски моряци, които са докарвали храна и амуниции в Русия по северния морски път до пристанище Мурманск (на брега на леденото Баренцово море), въпреки непрекъснатите нападения на германските самолети и подводници. Тя можеше да имитира до съвършенство няколко различни английски наречия, а въпросната история ни разказа на кокни12.
Изчистен от кокнито на Рита, най-мръсният виц на света звучи така: някакъв ексцентричен английски милионер завещал огромна сума на онзи, който успее да създаде най-духовитото петстишие. В своето завещание той отчитал факта, че най-духовитите петстишия обикновено са и най-циничните и по тази причина забранил на бъдещото жури да дисквалифицира авторите поради нецензурен език (колкото и мръсен да е той). И тъй, журито било избрано — все измежду хора със сини лентички, но не и със сини носове13, които, разбира се, били затрупани с тонове стихчета. Наградата била в центъра на вниманието на обществеността (става въпрос за британската общественост). В крайна сметка журито обявило победителя — някаква домакиня от източна Англия. Решението му било не само единодушно, но и възторжено. Голямата награда се давала на наистина най-остроумното петстишие на света, но за съжаление съдържанието му било толкова мръсно, че нямало как да бъде публикувано.
Разбира се, страната изпаднала в плен на изгарящото любопитство, всеки искал да чуе съвършените рими. Докато членовете на журито били колкото възторжени от спечелилото петстишие, толкова и категорични, че цивилизованият свят не може да понесе неговата циничност. По тази причина всички хукнали да търсят автора — онази внезапно забогатяла домакиня. (Докато разказваше историята, чута от някакъв английски моряк, Рита майсторски се превъплъти във въпросната домакиня — горда и малко засрамена от неизмеримото количество мръсни мисли, които й позволяват да спечели наградата.) Тя била съгласна с мнението на журито, че макар и гениално духовити, въпросните рими са прекалено обидни и не трябва да стават достояние на никого. Но любопитството на нацията било толкова огромно, че поставило под въпрос подготовката й за война. Така на сцената се появил самият Уинстън Чърчил, който успял да убеди победителката в конкурса да застане пред микрофоните на Би Би Си и да изрецитира своето петстишие, като замества всяка неподходяща за ушите на почтените семейства сричка с нищо неозначаващия звук „трала-ла“.
Жената приела. И ето как прозвучало в ефира най-духовитото петстишие на света:
Рита (родена в Русия, но с шотландска кръв — това личи от неруското й фамилно име) ни разказа тази история, а после невинно добави:
— Английският не е матерният ми език, затова мога да говоря на него всичко, колкото и мръсно да е то. Каква свобода, какво удоволствие!
Хонорарът на преводачите не трябва да бъде по-малък от този на авторите. Казах това на няколко от моите чуждестранни издатели, предлагайки им да получа по-малка сума за авторските права, за да могат да платят по-добре на преводачите. Спокойно можех да им кажа, че земята е плоска и разполагам с доказателства за това. През ноември 1983 година произнесох слово пред един семинар на преводачите, проведен в Колумбийския университет. Ето го:
"Първата страна, която отпечата мое произведение на език, различен от английския, беше Западна Германия. Там през 1964 година излезе първият ми роман „Пианистът“ (издаден тук от „Скрибнърс“, 1952). Немското му заглавие беше „Das Holische System“, а преводачът Вулф Х. Бергнер познаваше американския английски толкова добре, че нито веднъж не си направи труда да ме попита какво съм искал да кажа с това или онова. Казвам го без ни най-малка ирония, нещата наистина стояха така. Казаха ми, че преводът му е безупречен. Приемам чуждото мнение, въпреки че имам известни (съвсем елементарни познания) по немски език. Освен това не мога да се чета дори на английски, но ви моля да не ме питате защо. Ако трябва да окачим някакво име на тази примитивна невроза, нека я наречем „хронично стеснение“…