Много по-интересни преживявания имах със следващата преводачка на същата книга — Роберта Рамбели от Генуа, Италия. От нея получих първото писмо, което изобщо бях получавал от преводач. И все още помня два от чудесните й въпроси: какво е rumble seat14? Какво е феро-колело? Получих удоволствието да й обясня нещо, което и малцина американци знаят: феро-колелото е специално съоръжение, с чиято помощ артилерийските наблюдатели на великата републиканска армия по време на Гражданската война са били издигани над върховете на дърветата и така са получавали възможност да хвърлят поглед на вражеските позиции.
Изминаха седем години преди да напиша втория си роман. Тази пауза не се дължеше на някакви душевни терзания, а на финансови затруднения. Ако трябва да издържат семейство, докато създават поредното си произведение, на писателите са им нужни страшно много пари. През споменатите седем години аз просто нямах такива пари…
Вторият ми роман носеше заглавието „Сирените на Титан“ (Дел, 1959), него първи взеха французите. Преводачката Моник Теис нямаше въпроси към мен. По-късно научих, че разминаванията й с американския английски са били направо абсурдни. След което получих писмо от старата си приятелка Роберта Рамбели, която ме уведоми, че отново са я наели да ме обяснява на четящите италианци и по тази причина прилага списък с петдесет и три въпроса — какво означава това, какво искам да кажа с онова, и прочие. По онова време аз вече бях влюбен в нея и смея да твърдя, че чувствата ми се радваха на взаимност от нейна страна.
Малко по-късно синът ми Марк, който стана не само писател, но и педиатър, спечели малко пари от риболов в Кейп Код и реши да ги изхарчи в Европа. Помолих го да посети приятелката ми Роберта в Генуа и той прие. Аз самият никога не съм се виждал с нея, а кракът ми и до ден днешен не е стъпвал в Италия. Марк позвънил на вратата й и тя останала страшно доволна да го види. Но се оказало, че трябва да контактуват писмено, сякаш са глухонеми. Роберта не разбирала нито дума говорим английски, въпреки че свободно пише и чете. Между другото, аз съм така с френския… Мислите, че това е смешно? Не, ни най-малко. Според мен това е прекрасно!
И двете книги бяха издадени пиратски в Съветския съюз, където в онези години никой не искаше да има нещо общо с капиталистическия заговор, известен като Международна конвенция за авторските права. И от тамошните си преводачи не получих ни вест, ни кост, но това вече не ме учудваше, тъй като така ме третираха не само първите ми преводачи в Германия и Франция, но и по-сетнешните — в Дания и Холандия.
Днес съм на шейсет и една години, зад гърба ми са много книги и много преводи. Обичах да се шегувам с преводачите си на френски, които никога не ме потърсиха (въпреки абсурдните на места преводи — по мнението на други хора), а когато отскачах до Франция, винаги оставах с чувството, че тамошните хора не ме харесват особено. Но с Робер Пепан — преводачът на последните ми две книги, също писател, който говори американски английски по-добре от мен, станах близък приятел. Въпреки великолепното владеене на езика, неговите писма съдържат куп въпроси, които са по-интересни дори от онези на скъпата ми Роберта, която вече е на небето.
В допълнение ще кажа, че макар още да се дразня от пиратските публикации на моите книги в Съветския съюз преди тази страна да се включи в Международната конвенция за авторско право (а и от мизерните хонорари, които ми дава, след като стори това), аз изпитвам изключително топли чувства към преводачката ми на руски Рита Райт — чувства, на които не се радва никой друг извън семейството ми. За пръв път се срещнахме в Париж, после на два пъти й ходих на гости в Москва и Ленинград. Мисля, че дори да не беше моя преводачка, ние с нея пак щяхме да сме луди един по друг — просто като човешки същества…
В книгите ми се срещат известно количество неприлични думи, просто защото слагам в устата на героите си (най-вече на войниците) онези реплики, които те използват в реалния живот. А съвременните руски еквиваленти на тези думи са забранени за печат в СССР. Преди да се залови с превод на моите книги, Рита Райт е имала същия проблем със „Спасителя в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър. Как го е преодоляла? В руския език съществува едно остаряло селско наречие, което се използва главно при ежедневната селскостопанска дейност и което, макар да изобилства от откровени ругатни и намеци за сексуален акт, се смята за безобиден фолклор. В преводите на Селинджър и моите книги Рита използва именно това наречие, внимателно отбягвайки всички съвременни ругатни. По този начин ние сме пресъздадени на руски език почти такива, каквито сме…