На тази тема мога да продължавам до безкрайност. Едно отделно есе бих могъл да отделя на преводаческите мъки, причинени от заглавието Jailbird, което сложих на една от своите книги. Оказа се, че в редица страни с далеч по-стари културни традиции от Щатите липсва точна дума за лица, които постоянно влизат и излизат от затвора. Това се дължи на факта, че наказателната система в сегашния й вид е едно сравнително ново човешко изобретение, дело на американските квакери. Най-близо до въпросната дума в редица европейски езици беше словосъчетанието gallows bird15, което обаче не даваше пълна представа за моя герой-рецидивист, вероятно защото човек не може да бъде обесен повече от веднъж…
И в крайна сметка, всеки от моите преводачи на тази книга, бе принуден да промени заглавието й.
Und so weiter16. Ако използвам възможността да спомена имената на преводачите, които са били в приятелски отношения с мен, аз съвсем не искам да кажа, че тези отношения са задължителни за един добър превод. Единственото ми изискване към всеки преводач е той или тя да бъде по-добър писател от самия мен. При това на минимум два езика, единият от които да бъде моят…
Сега трябва да се залавям да пиша отговори на писмата, които ме заливат всеки ден. Първият от тях ще дам на моя японски преводач Шигео Тобита, който ми задава куп приятелски въпроси относно нещата, за които пиша. Един от тях гласи: „Какво е «Четири рози»? Може би бутилка скъпо вино?“
Отговор: "Не. Трудно мога да се съглася, че „Четири рози“ има нещо общо с виното.17
Край на словото.
Пет месеца след като казах всичко това пред семинара на преводачите (между тези неща изобщо няма връзка), аз бях откаран посред нощ в спешното отделение на болницата „Св. Винсънт“ за промивка на стомаха. Бях направил опит за самоубийство. Това не беше вик за помощ, а нервен срив. Пожелах „големия сън“ (Реймънд Чандлър). Пожелах да „затръшна голямата врата“ (Джон Д. Макдоналд). Край на вицовете, кафетата и цигарите.
Исках да се МАХНА.
(В края на приложението ще откриете едно есе, което написах дълго след въпросния инцидент. В него става въпрос за вероятната връзка между творческия процес и психическите заболявания.)
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Великият писател-фантаст Рей Бредбъри (който не може да кара кола) написа един разказ, озаглавен „Механизмът от Килиманджаро“. Главният герой в този разказ притежава осъдителното качество да предизвиква самоубийства (а може би и още куп осъдителни качества). Той притежава и един магически джип, с който броди из пустите пътища в околностите на Кечъм, Айдахо. На един от тези пътища среща някакъв фатално депресиран брадат старец, облечен в дрипи. Оказва се, че това е Ърнест Хемингуей, който не след дълго ще си пръсне мозъка с пушка. Героят на Бредбъри в магическия джип му предлага да го закара към по-добра смърт от тази, която си е избрал. Ако Хемингуей се качи на джипа, той ще умре при самолетна катастрофа на връх Килиманджаро в африканската държава Танзания (висок 6345 метра). Хемингуей се качва и така стига до славната смърт.
(Френският писател Луи-Фердинанд Селин пише за един свой приятел-лекар, който имал манията да умре достойно. И умрял под някакъв роял, разтърсван от силни конвулсии.)
В света на Рей Бредбъри вероятно бих се самоубил толкова успешно, колкото и Хемингуей. Всъщност възможно е в момента да съм мъртъв, а това, което виждам, да е онзи Вонегът, който щях да бъда, ако не бях сложил край на живота си. Поучително, нали? „Това ще ми бъде за урок“, както казал един осъден на смърт в общинския затвор на Кук Каунти, докато го завързвали за електрическия стол.
Ако всичко наоколо е само това, което би трябвало да виждам (а всъщност гния в гроба като Джон Дилинджър — идола на моето детство), по всяка вероятност щях да възкликна: „Господи, трябваше да напиша още поне четири книги!“ Ако бях продължил да живея, със сигурност щях да чуя как дъщеря ми пее една песничка, научена по време на поредния летен лагер: