ПРИЛОЖЕНИЕ
Събитията, описани в "Експрес „Рай“ са се случили преди близо двайсет години. Оттогава някои неща са се променили. Например мнението, че психическите заболявания се причиняват от биохимични недостатъци в организма, вече не е толкова неоспоримо. Нещата направиха пълен кръг и стигнаха дотам, че вече могат да се чуят и твърдения, според които психическите заболявания не са изцяло психически. Становището, че лудостта се дължи на лоши случки в детството на индивида и тя може да се лекува единствено с внимание и проява на разбиране, вече е безкрайно остаряло. Това е една промяна към добро, въпреки че по никакъв начин не спомага за намаляване на срама, самообвиненията и чувството за вина у болните и техните семейства.
Клиничната дефиниция на шизофренията се промени. В старите дефиниции имаше доста неясноти по въпроса как да бъдат наричани хора като мен, докато новата ме окачествява не като шизофреник, а като „маниакално депресиран“ човек. Аз не боледувах прекалено дълго и не стигнах до дъното, ето защо не попадам в съвременната дефиниция за шизофреник. Изкушавам се да кажа, че всичко това не е нищо повече от незначителна смяна на етикетите, да се ядосам мъничко на онзи, който е променил правилата, след като вече бях написал книга за старата дефиниция. Но веднага признавам, че това също означава някаква позитивна промяна. Защото вече по-малко хора с тежки нервни депресии ще бъдат отписвани като безнадеждни случаи. По-нататък може би ще открият и някоя проста кръвна проба, с чиято помощ ще определят точно болестта на всеки индивид и какво лечение да му бъде приложено. Ала дотогава ще продължаваме да спорим относно етикети и косвени доказателства — просто защото няма да има по-добър начин да се доближим до истината, за да помагаме на хората.
Около дузина са болестите, причиняващи състоянието, което днес все още наричаме „шизофрения“ или „маниакална депресия“. По тази причина, докато не бъде обяснено това състояние докрай, много неща ще ни се струват достоверни и почти всичко ще бъде възможно. Липсата на сигурност прави психическите заболявания изключително удобни за интелектуални догадки, но едновременно с това е пълен ад за пациентите и техните семейства.
Когато пишех книгата си, бях твърдо убеден, че оздравяването ми до голяма степен се дължи на силните дози витамини, които, заедно с конвенционалните лекарства, бяха основна съставна част на лечението ми. Бях обзет от надеждата, че състоянието на много хора с диагноза „шизофрения“ рязко ще се подобри в момента, в който техните лекуващи лекари отхвърлят предразсъдъците си и започнат да ги лекуват с витамини. В същото време обаче виждах около себе си достатъчно болни в моето състояние, които се възстановиха не по-зле от мен и без никакви витамини. Бях запознат с много случаи, при които витаминовата терапия бе напълно безуспешна, както и с такива като мен — при които никой не може да каже какво точно е станало…
Продължавам да изпитвам възхищение от лекарите, които лекуваха мен. Те бяха изключително добри специалисти и ясно си даваха сметка, че ако не помогне, витаминовата терапия поне няма да ми навреди.
Но тезата, която вече не съм в състояние да подкрепям безрезервно, е, че витамините са изиграли решителна роля за оздравяването ми. Не промених нищо в своята книга, убеден, че написаното в нея трябва да остане такова, каквото е. Продължавам да се гордея с нея и все пак, ако ми позволят да променя нещо, бих изтрил следния пасаж: „Колкото повече действаха витамините, толкова…“ (стр. 201) Бих махнал и онзи параграф в послеслова, в който се препоръчва по-активно прилагане на витаминовата терапия.
Животът ми се подреди по най-добрия начин. Успях да завърша медицинския факултет и да се наслаждавам на всичко, което постигнах. В момента съм практикуващ педиатър — една работа, която ме прави щастлив. Имам две здрави момчета и все още съм влюбен в съпругата си. С изненада откривам колко много държа на „Червените чорапи“20
Продължавам да си спомням за 60-те години и опитите ми да бъда истинско хипи. Не храня никакви илюзии, че разбирам в дълбочина онова, което ставаше през онези години, но все пак се чувствам длъжен да изясня някои неща. Ние съвсем не бяхме алиенирани от обществото люспи, погълнати от себе си и скимтящи „деца на цветята“, каквито ни описваха телевизията и останалите средства за масова култура. Вярно е, че бяхме прекалено млади и прекалено неопитни — нещо, което в крайна сметка ни правеше твърде податливи към лошите съвети на разни гуру със социопатни отклонения. Нещата се развиха зле, особено след като и наркотиците изиграха своята роля. Но преди да се развият зле, хипитата направиха куп добри неща. Бяха смели, бяха честни и искрени. И си платиха за това. Едва ли някой някога ще се заеме с подобно изследване, но аз съм убеден, че днес в тази страна има не по-малко осакатени и обсипани с белези екс-хипита, отколкото ветерани от Виетнамската война.