Дори и доктор Брьоч не би могъл да помогне на майка ми, макар че беше най-големият психиатър в щата Монтана. Независимо дали знае за лудостта й, или не. Ако допуснем, че знае за лудостта й, проявяваща се само след полунощ, и е изключително силно привързан към нея, той с положителност би бил толкова безпомощен, колкото и баща ми. По онова време в Индиана все още нямаше подразделение на „Анонимни алкохолици“ — една организация, която може би щеше да има известни шансове. Такава бе основана през 1955 година от чичо Алекс — единственият брат на баща ми, който беше алкохолик…
Ето, споделих с вас още една семейна тайна, нали? За алкохолизма на чичо Алекс…
И аз ли съм алкохолик? Не, не мисля. Баща ми също не беше, нито пък брат ми — в момента единственият ми жив роднина…
Но въпреки това аз съм голям почитател на „Анонимни алкохолици“, на „Анонимни комарджии“, „Анонимни смъркачи на кокаин“, „Анонимни купувачи“ и на всички други анонимни дружества от тоя сорт. Като антрополог, изпитвам към тях чувство на благодарност, защото дават на американците нещо, което е не по-малко важно за живота ни от витамин С; нещо, което в днешно време липсва на доста голяма част от нас — и това е семейното чувство. До ерата на Великия американски експеримент повечето хора са черпели сили от присъствието на близки роднини и приятели, те са били тяхната опора, тяхната подкрепа. Но този „велик“ експеримент носи в себе си не само свободата… Заедно с нея се раждат безродието, мобилността и в крайна сметка — невероятното чувство за самота.
Аз съм суетен човек. Иначе не бих дошъл тук, за да ви дрънкам от тази катедра. Но все пак не съм суетен чак дотам, че да си въобразявам, че чувате за пръв път всички тези неща. Разбира се, тук не слагам в сметката тривиалните подробности от бита на майка ми, чичо Алекс и сина ми. Вие имате ежедневни и ежечасни контакти с нещастни хора, докато аз гледам да се държа максимално далеч от тях. Опитвам се да спазвам трите основни правила за добър живот, които откри писателят Нелсън Алгрен — един колега в депресията, също включен в списъка на обектите за изследване от Университета на Айова. Ето какво гласят те: никога не влизай да се храниш в заведение, което се нарича „При мама“, никога не играй карти с човек, който се казва Док, и най-важното — никога не си лягай с човек, който има повече неприятности от теб.
Убеден съм, че докато пишете рецептата на някой пациент с далеч по-слабо изразена депресия от майка ми и сина ми, всички вие си мислите горе-долу следното: „Много съжалявам, че те поставям в зависимост от някакви хапчета. Къде повече бих желал да мога да ти предложа зависимостта от едно голямо и здраво семейство…“
Така приключих речта си пред онези психиатри във Филаделфия. По-късно те казаха, че съм СПОДЕЛЯЛ с тях — нещо, което не били очаквали. (Тоест — изплюл съм от катедрата всички онези подробности за семейството си.) После раздадох копията от книгата на сина си. Личните му наблюдения върху опасното и плашещо състояние, в което се е намирал, ще откриете и в приложението към тази книга, заедно с още куп неща, които биха ни помогнали да забавим темпото, ако не бяха толкова персонални. (За да бъда по-кратък и по-ясен, аз, разбира се, съм пропуснал много от неприятните и досадни подробности — разните там диализи, епикризи, миози и антифрази…)
ТРЕТА ГЛАВА
Както вече споменах, кризите на майка ми настъпваха късно през нощта. Изразяваха се в потоци от невероятна омраза и злоба по отношение на баща ми — може би най-милият и най-невинен човек на света, когото познавах. Безгранична омраза, невероятна злоба, лишени от всякакви основания, небазиращи се на никаква информация. Бил съм свидетел на подобна омраза може би десетина пъти след деня на смъртта й. (Тя почина в Деня на майката4 през 1944 година, някъде около месец преди Десанта в Нормандия.) Мисля, че тази омраза нямаше нищо общо с човека, към когото бе насочена. Татко със сигурност не я заслужаваше. Предполагам, че това е някаква реакция на вродената у всички жени склонност към подчинение, въпреки че както майка ми, така и останалите жени, у които лично аз съм срещал тази омраза, бяха толкова робини, колкото кралица Елизабет или Клеопатра…
Според една моя теория в женския организъм се съдържа определено количество солна киселина, но при майка ми тази киселина просто е била в повече. Тя кипваше и изскачаше навън в момента, в който стенният часовник отмерваше полунощ. (Ние наистина имахме стенен часовник, който отмерваше времето звучно, с особен авторитет.) За нея това беше като пристъп на гадене, от който може да се спаси само като повърне. Горката жена! Бедничката жена!