— Разбира се всяка е строена самостоятелно. Първоначалната готическа сграда е от началото на шестнадесети век. Камината там е толкова голяма, че побира за печене цяла крава. В крилото към тази постройка има зала за менестрели11, която съперничи на тази в английския замък Брейт в Йоркшир. О, разбирам! Ти си очаквала да видиш някаква руина, почти приземна съборетина която дори вони тъй като няма начин да не си чувала, че шотландците живеят под един покрив със своите животни. Очакваше да видиш нещо не чак толкова внушително като чудесния Нортклиф Хол, нали? Този замък може и да не е във великолепно състояние, но е истински, голям е и е мой — за миг го завладя някаква нервност, после продължи спокойно. — Селяните често прибират животните в домовете си през зимата. Това е вярно. Но тук, във Вер това не се прави.
— Знаеш ли, Колин — каза тя плахо, като го гледаше право в очите. — Ако наистина съм очаквала да видя порутена съборетина, това не е ли доказателство колко силно съм пожелала да се омъжа за теб?
Той объркан я погледна. Понечи да каже нещо, но веднага стисна устни. Тя се извърна встрани, но за първи път не успя да скрие от него умората и болката в очите си. Това поне беше нещо реално, нещо, за което той можеше да се хване.
— Мили Боже — извика, — защо, по дяволите, не си ми казала нищо досега? — Изглеждаше побеснял и май наистина беше. — Боли те ужасно, нали? Със сигурност е така, а не си обелила и думичка за това. Инатът ти е повече от магарешки, Джоан. Няма да търпя това. Разбираш ли?
— О, не викай. Добре съм. Искам…
— Млъкни, Джоан. Ти твърдиш, че не страдаш много, така ли? Защо тогава изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се свлечеш на земята и ще издъхнеш? Кървиш ли? От ездата сигурно съвсем си се разранила.
Тя знаеше, че не може да издържи нито миг повече върху седлото. Нямаше повече сили за това. Освободи крака си от стремето и се плъзна на земята. Облегна се на коня, докато събере сили да стъпи на крака. Когато успя, каза:
— До твоя замък ще вървя пеш, Колин. Денят е прекрасен. Искам да се насладя на аромата на маргаритките.
— Тук няма никакви маргаритки, по дяволите!
— Тогава на аромата на минзухарите…
— Престани, Джоан! — изглеждаше истински вбесен. Изпсува и скочи от коня.
— Не ме докосвай!
Той се отдръпна на три стъпки разстояние от нея.
— Това ли е девойката, която искаше да я целуна във фоайето на къщата на брат й в Лондон? Това ли е девойката, която дойде при мен в театъра, протегна ми ръката си и ме уведоми, че е богата наследница? Това ли е девойката, която безспир ме умоляваше веднага да се любя с нея? Още в каретата? Къде е тази девойка сега, питам те аз?
Синджан не отговори. Не я интересуваше. Отмести очи от него и пристъпи напред. Болката я преряза и тя се спъна.
— О, по дяволите! Стой на място и не мърдай.
Той я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си. Отново видя неистовата болка в очите й и това стопи надигналия се в него гняв. Хвана я през кръста и внимателно я притегли към себе си.
— Отпусни се за миг — каза той, допрял устни в косите й. — Отдъхни и след това ми позволи да те нося. Съжалявам, Джоан — той притисна лицето й към рамото си. Тя вдъхна от неговия мирис и не отвърна нищо.
Синджан пристигна в своя нов дом на кон, в ръцете на своя съпруг — точно като принцеса от приказките, която принцът отвежда със себе си в своя замък. За разлика от принцесите в приказките обаче, облеклото на Синджан беше смачкано, тя беше цялата покрита с прах и й беше напълно ясно, че прилича на истинска развалина.
— Ш-ш-т, не се стягай, отпусни се — каза й тихо той и топлият му дъх погали страната й. — Не мога да повярвам, че се страхуваш. Не и ти — една представителка на рода Шербрук от Нортклиф Хол. Семейството ми и моите селяни ще те приветстват за добре дошла. Ти си тяхната господарка.
Тя мълчеше. Минаха под тунел от зеленина, образуван от клоните на дърветата край пътя. Когато приближиха, видяха наизлезлите мъже, жени, деца и добитък, наредени от двете страни, за да посрещнат своя господар. Цареше голямо оживление. Някои мъже хвърляха шапки във въздуха, жените развяваха престилки. Две-три проскубани псета джафкаха и подскачаха около коня на Колин, но той продължаваше невъзмутимо и спокойно напред по пътя. Видяха и една коза, която самодоволно преживяше някакво въже, сякаш въобще не се интересуваше от факта, че господарят отново е оказал чест на замъка с присъствието си.
— Всички знаят, че си моята невеста. Моята невеста с голямо наследство, която е тук, за да спаси мен, моя замък и моите селяни от глад и изгнание. Може би по скоро приветстват добрия Господ, отколкото нас. Но истината е, че ти ме намери и аз ще се постарая всички да узнаят това и те непременно ще те приветстват от все сърце. Макдъф трябва да е още тук. Държах да те посрещнат топло.
11
Менестрел (от лат.) — поет-музикант в средните векове, който странства из замъците. Освен пътуващите менестрели, имало и такива, които се числели постоянно към свитата на големите владетели, за да ги забавляват. — Б.ред.