— Алпийци. Може би двайсет. На всеки шест километра, чак до границата. Да ги оставим ли така?
— Не, уточни Сполдинг замислено. — Убийте всички… Всички, с изключение на последните трима. Насилете ги да се върнат обратно. Те ще потвърдят това, което искаме Гестапо да повярва.
— Не разбирам.
— Няма нужда да разбираш. — Дейвид се запъти към угасващия огън и разрита въглените. Трябваше да стигне до Ортегал. Това беше всичко, за което можеше да мисли в този момент.
Изведнъж осъзна, че водачът вървеше след него. Мъжът стоеше от другата страна на загасващия лагерен огън, явно искаше да му каже нещо. Вгледа се съсредоточено в Дейвид и заговори над останките от жарта.
— Решихме, че трябва да ти кажем сега. Научихме как тези проклети свине са направили връзка. Преди осем дни.
— За какво говориш? — попита Сполдинг раздразнено. За северната част всичко това, и дори повече, влизаше в изчисления риск. Щеше да получи писмените доклади. Нямаше желание за никакви разговори. Искаше само да спи, след това да стане и да се промъкне до Ортегал. Но водачът явно се почувства засегнат, а не биваше да е така, затова Дейвид каза меко: — Продължавай, амиго.
— Не ти казахме по-рано, защото помислихме, че ядът ти ще те накара да действаш прибързано.
— Какво имаш предвид? Защо?
— Бил е Бержерон.
— Това не мога да повярвам…
— Така е. Прибрали са го в Сан Себастиян. Не е проговорил лесно, но те все пак са го принудили. Десет дни изтезания… жици в гениталиите — освен всички други средства, включително и подкожни инжекции с лекарства. Казаха ни, че, умирайки, ги е заплюл.
Дейвид погледна мъжа. Осъзна, че приема информацията без да влага чувства. Абсолютно без всякакви чувства Именно това го предупреждаваше… бъди нащрек. Той беше обучил този мъж, Бержерон, беше живял в планините с него, бяха говорили в продължение на дълги часове за неща, които само продължителната изолация може да подбуди между мъже. Бержерон се беше бил рамо до рамо с него, бе се жертвал заради него. Бержерон бе най-добрият му приятел в северната част на страната.
Само преди две години подобни новини биха предизвикали у него яростен гняв. Тогава би удрял земята и би искал да бъде извършено отмъщение от другата страна на границата за този човек.
Преди година би се отдалечил от човека, донесъл му такива новини, и би поискал няколко минути да остане сам със себе си. Би отделил няколко минути на тишината… сам… за да помисли за човека, който бе дал живота си. Би отделил поне малко време за спомените, свързани с него.
А ето, че сега не чувстваше нищо.
Абсолютно нищо.
А това беше ужасно чувство — да не изпитваш нищо.
— Не прави подобна грешка друг път — каза той на водача. — Следващия път ми кажи. Аз никога не действам прибързано.
9
Йохан Дитрих размърда огромното си разплуто тяло в кожения стол, поставен пред бюрото на Алтмюлер. Беше вече десет и половина, а той все още не бе вечерял, просто не бе имал време за това. Полетът от Женева с „Месершмит“-а се бе оказал неудобен, ужасяващ и като се вземеше всичко това предвид, той се чувстваше изключително изтощен. Факт, който беше успял да загатне на няколко пъти на Unterstaatssekretaer1.
— Оценяваме всички неудобства, които сте изпитали, хер Дитрих. И, разбира се, огромната услуга, която правите на страната — проговори загрижено Алтмюлер. — Това ще ни отнеме само още няколко минути, а след това ще наредя да ви закарат, където поискате.
— До някой свестен ресторант, ако, разбира се, има такъв отворен в този нощен час — отговори сприхаво Дитрих.
— Извиняваме се, че ви накарахме да изоставите всичко друго. Може би ви лишихме от една приятна вечер, с добра вечеря, шнапс, хубава компания. Господ знае — заслужили сте си го… Има една кръчмичка на няколко мили от града. Достъпът до нея е ограничен. Посещава се предимно от млади лейтенанти пилоти или от завършващи школата. Кухнята й е действително превъзходна.
Не беше необходимо Йохан Дитрих да отговаря на усмивката на Алтмюлер. Той приемаше определени неща като съвсем в реда на нещата. Грижеха се за него вече много години. Той беше много важен човек, а, разбира се, в такива случаи други мъже се мъчеха да му угаждат. Точно както хер Алтмюлер се стараеше да му се хареса в момента.
— Това може да бъде доста развличащо… Ужасен ден! Или, по-точно, няколко ужасни дни.
— Разбира се, ако имате нещо друго в предвид…
— Не, ще приема препоръката ви… Нека продължим.