— Ако не беше ме поканил, бих изкрещяла.
— Да те взема ли от твоя апартамент? Какъв е адресът ти?
Лесли се поколеба за част от секундата.
— Нека се срещнем в ресторанта. Иначе никога няма да излезем оттук.
Разбира се покана.
Дейвид посочи малко кафене, за което си спомни, на „Петдесет и първа“ улица. Беше на Парк авеню.
— В седем и половина, в осем?
— Чудесно, в седем и половина, но не там, скъпи! То е затворено вече от години. Защо не в „Галери“? То е на „Четирийсет и шеста“. Ще направя резервации, те ме познават.
— Прекрасно.
— Ти, бедно агънце, ти не знаеш нищо, нямаше те тук твърде дълго. Аз ще те влача.
— Харесва ми това. Тогава до седем и половина.
— Нямам търпение. И обещавам да не плача.
Сполдинг остави телефона учуден, по няколко причини. Като начало, момиче не се обажда на бивш любовник след почти четири военни години, без да го пита как е, къде е бил, колко ще остане в града. Не е естествено… специално в тези времена, да се отказва любопитството в тези наситени с любопитство дни.
Другата причина бе дълбоко тревожна.
За последен път неговите родители бяха в „Монтгомери“ през 1934 година. И той не е идвал оттогава. Запозна се с момичето през 1936 година октомври, в Ню Хевън на кегли в Йейл. Той си спомняше точно.
Лесли Дженър не би могла да знае за хотел „Монтгомери“ и да го свързва с неговите родители.
Тя лъжеше.
16
Оказа се, че „Галерията“ изглежда точно така, както Дейвид си я представяше — обзаведена в тъмночервено кадифе, с разпръснати палми в различни форми и големини, отразяващи меката жълта светлина, излъчвана от многобройни стенни свещници, поставени толкова високо, че не можеше да се прочете менюто. Клиентелата бе предвидима — млади, богати, съзнателно небрежни. Изобилие от набръчкани вежди, изкривени усмивки и много бели зъби. Гласовете ту се извисяваха, ту затихваха, думите се сливаха в блестяща дикция.
Лесли Дженър чакаше, когато той пристигна. Тя се устреми в ръцете му за прегръдка пред гардероба. Прегърна го силно, мълчаливо, за няколко минути… или поне така му се стори, във всеки случай според него продължи прекалено дълго. Когато най-после вдигна глава назад, сълзи се стичаха на струйки по бузите й. Сълзите бяха истински, но имаше нещо… може би присвитите й устни? Очите й?… Имаше нещо изкуствено в нея. Или може би на него самия му ставаше нещо? Може би всичко се дължеше на годините, които бе прекарал далеч от момичета като Лесли Дженър и заведения като „Галерията“.
Във всичко останало тя си беше същата, каквато я помнеше. Малко по-възрастна, със сигурност по-чувствена… придобитият опит личеше. Тъмнорусата й коса сега бе по-скоро светлокестенява, големите й кафяви очи бяха придобили и хитрина в допълнение към вродената провокативност. По лицето й можеха да се забележат леки бръчки, но то все още изглеждаше изваяно и аристократично. А чувстваше и тялото й, спомените още по-ясно изплуваха на повърхността: гъвкаво, силно, с добре оформени гърди; едно тяло, което зависеше от секса. То бе оформено от него и предназначено за него.
— Господи, Господи, Господи! О, Дейвид! — тя притисна устни до ухото му.
Отидоха до масата. Тя държеше непрекъснато ръката му, като я пусна само за да запали цигара. Говореха бързо. Не беше сигурен, че го слуша, но тя непрестанно кимаше с глава и не сваляше поглед от него. Той повтаряше постановките от легендата, която му бе подготвена: в Италия получил леки рани; пуснали го, за да се влее отново в индустрията, където ще бъде по-полезен, отколкото с пушка в ръка. Не, не беше сигурен колко време ще остане в Ню Йорк. (Поне тук съм искрен, помисли си той. Нямаше понятие колко време ще прекара в града, а предпочиташе да знае.) Да, радваше се, че я вижда отново.
Вечерята бе една прелюдия към леглото. И двамата го знаеха, никой от тях не се опитваше да прикрива вълнението, което изпитваше от подновяване на най-приятното преживяване, а именно секса между млади хора, правен скришом, въпреки порицанието на възрастните, предизвикващ по-силни усещания точно защото се смяташе за нещо забранено и опасно.
— Към твоя апартамент ли? — попита той.
— Не, агънце. Аз живея с една леля, по-младата сестра на мама. В това време е много шик да живееш в един апартамент с други хора. Много е патриотично.
Нейните разсъждения му убягваха.
— Тогава отиваме в моя — заяви той.
— Дейвид? — Лесли стисна ръката му и направи кратка пауза, преди да продължи. — Онези стари познати, които са собственици на хотел „Монтгомери“, познават цялата ни компания. Например семейство Алкот държат там апартамент — така, както и семейство Дюхърст… Имам ключ от апартамента на Пеги Уебстър, който се намира във „Вилидж“2. Нали си спомняш Пеги? Беше на сватбата им. Спомняш ли си Джак Уебстър? Познаваш го. Той е във флота и тя замина да го види в Сан Диего. Хайде да отидем там.